Dimitar Georgieff- Dakov
I will come to you
and I will leave traces,
we will merge with you,
but it does not harm,
then without you
only will hurt.
сряда, 30 декември 2009 г.
неделя, 13 декември 2009 г.
Пред погледа ти колко струвам
В застоя от любов,
аз тръгвам гол и нов,
сега със нежен зов,
те викам от любов,
от страсти съм матов
да те обичам съм готов.
Ти в мене търсиш
белег класов
не изпускаш да поровиш
и за белег расов,
всичко в мен купуваш
и с лекота продаваш,
но душата ми на воля веч
ти нехайно изоставяш.
аз тръгвам гол и нов,
сега със нежен зов,
те викам от любов,
от страсти съм матов
да те обичам съм готов.
Ти в мене търсиш
белег класов
не изпускаш да поровиш
и за белег расов,
всичко в мен купуваш
и с лекота продаваш,
но душата ми на воля веч
ти нехайно изоставяш.
петък, 27 ноември 2009 г.
сряда, 25 ноември 2009 г.
четвъртък, 12 ноември 2009 г.
Недоволството на твореца
Не е доволен никога
твореца,
че за беди и радости
е той щуреца,
не вярва на мелодията
свободна,
щом тя не зъзне
в зимата сред пряспа.
Не е доволен той
когато,
свободен е да търси
светотатство.
Той сред окови
в робски вик
е плодовитият титан,
който с музи в робство
другарува
и с чистия дух бленува
сънят на свободата.
твореца,
че за беди и радости
е той щуреца,
не вярва на мелодията
свободна,
щом тя не зъзне
в зимата сред пряспа.
Не е доволен той
когато,
свободен е да търси
светотатство.
Той сред окови
в робски вик
е плодовитият титан,
който с музи в робство
другарува
и с чистия дух бленува
сънят на свободата.
сряда, 11 ноември 2009 г.
вторник, 3 ноември 2009 г.
Запомни ме като новия ден
Колкото и вятъра да те променя,
не можеш да си неизменно моя.
Какво ще бъда аз за теб,
когато времето
с мене се позабавлява?
Не знам, не мога да гадая,
на живота все му е тая,
когато ти и аз сме
сплав на калая.
Забрави ме вчера
и в утринна омая
ме запомни
тъй както новия ден
изгрява.
не можеш да си неизменно моя.
Какво ще бъда аз за теб,
когато времето
с мене се позабавлява?
Не знам, не мога да гадая,
на живота все му е тая,
когато ти и аз сме
сплав на калая.
Забрави ме вчера
и в утринна омая
ме запомни
тъй както новия ден
изгрява.
Историята на розата в митологията
Историята розата в митологията:
Според древните гърците розата е родена от състраданието на богинята на цветята Хлорис към безжизненото тяло на нимфа, намерена безжизнена от нея в гората. Хлорис измолили пред боговете всеки от тях да й направи дар и да може Хлорис да я възкреси като цвете. Афродита дарила на нимфеното цвете красота, Дионис му дарил нектар, а грациите дарили чар, радост и блясък.
Ти бе моя роза,
ти даде ми поезия,
сега си моя проза,
а желах те като
незабравка.
Според древните гърците розата е родена от състраданието на богинята на цветята Хлорис към безжизненото тяло на нимфа, намерена безжизнена от нея в гората. Хлорис измолили пред боговете всеки от тях да й направи дар и да може Хлорис да я възкреси като цвете. Афродита дарила на нимфеното цвете красота, Дионис му дарил нектар, а грациите дарили чар, радост и блясък.
Ти бе моя роза,
ти даде ми поезия,
сега си моя проза,
а желах те като
незабравка.
Страхът на любовта
Несигурна ти,
несигурен аз,
двe души вървят
из целия свят.
Всеки град,
всеки път
има хиляди от тях.
Не знаят и не виждат,
любовта си как
да споделят.
несигурен аз,
двe души вървят
из целия свят.
Всеки град,
всеки път
има хиляди от тях.
Не знаят и не виждат,
любовта си как
да споделят.
Светла любов
С поглед през теб,
оставам в теб,
живеем двама
в твойта поема.
До тебе сядам
и диво там
в желания
обезумявам.
Повярвай,
от мен не бягай.
оставам в теб,
живеем двама
в твойта поема.
До тебе сядам
и диво там
в желания
обезумявам.
Повярвай,
от мен не бягай.
Произход на името на планината Родопа
Авторска статия на Димитър Георгиев - Даков
Родопа в преносен смисъл означава "планината на розите" - така древните са възприемали растителното многообразие на планината и с това име тя е останала в историята. Името е посветено на наядата Родопе, чието име означава "розоволика", който също носи нейното име. Родопе е киконска нимфа в близост до устието на река Хебър или Еврос на гръцки. Рода е океанида и е била почитана и на остров Родос, който също носи нейното име. Общото между Рода и Родопа е тяхната нимфична природа и общия корен в наименованията - рода, което значи роза на гръцки.
В буквален превод името Родопа означава "планината на розоволиките" произлиза от гръцкото име Родопе, което носила киконската надна нимфа Родопе. Розоволика не трябва да се приема буквално. Тук или става въпрос за обичай свързан с ритуалното боядисване на бузите на жените, или за употребата на вино от народа на киконите, или за прозвище, свързано с красотата на този народ. Може би в древността прозвището родопе, в значението му на "розоволика" се употребявало често, за да оправдае красотата на женския чар или човешката красота, сравнена с красотата на розовия цвят.
Родопе е дъщеря на реката Хебър, което е възможно най-правдивото обяснение на интимното и съседско разположение между реката и планината, тъй като Родопите са изцяло заобиколени и обградени от интимно течащата в нейните поли река, наречена Хеброс, Хебър или Еврос.
Очевидно трябва да изясним, че официалното име на планината е Родопа, което в пълна степен е идентично с името на киконската нимфа Родопа или произнасяна още като Родопе. Поради това, че планината е една от най-широките и големи планини, постепенно възниква множественото число в наименованието -Родопи, а заради своето единствено име, тя започва да бъде наричана Родопите, като единствената с това име.
Родопа в преносен смисъл означава "планината на розите" - така древните са възприемали растителното многообразие на планината и с това име тя е останала в историята. Името е посветено на наядата Родопе, чието име означава "розоволика", който също носи нейното име. Родопе е киконска нимфа в близост до устието на река Хебър или Еврос на гръцки. Рода е океанида и е била почитана и на остров Родос, който също носи нейното име. Общото между Рода и Родопа е тяхната нимфична природа и общия корен в наименованията - рода, което значи роза на гръцки.
В буквален превод името Родопа означава "планината на розоволиките" произлиза от гръцкото име Родопе, което носила киконската надна нимфа Родопе. Розоволика не трябва да се приема буквално. Тук или става въпрос за обичай свързан с ритуалното боядисване на бузите на жените, или за употребата на вино от народа на киконите, или за прозвище, свързано с красотата на този народ. Може би в древността прозвището родопе, в значението му на "розоволика" се употребявало често, за да оправдае красотата на женския чар или човешката красота, сравнена с красотата на розовия цвят.
Родопе е дъщеря на реката Хебър, което е възможно най-правдивото обяснение на интимното и съседско разположение между реката и планината, тъй като Родопите са изцяло заобиколени и обградени от интимно течащата в нейните поли река, наречена Хеброс, Хебър или Еврос.
Очевидно трябва да изясним, че официалното име на планината е Родопа, което в пълна степен е идентично с името на киконската нимфа Родопа или произнасяна още като Родопе. Поради това, че планината е една от най-широките и големи планини, постепенно възниква множественото число в наименованието -Родопи, а заради своето единствено име, тя започва да бъде наричана Родопите, като единствената с това име.
петък, 23 октомври 2009 г.
Самотен
Самотен съм -
зад дверите на моите простори,
самотен съм -
зад усмивката на моите фасони,
самотен -
няма нужда от думи,
самотен -
нямам нужда от клакеи,
искам само някъде
да свети
и ъгълчето на устата ти
да ме разсмее много пъти.
зад дверите на моите простори,
самотен съм -
зад усмивката на моите фасони,
самотен -
няма нужда от думи,
самотен -
нямам нужда от клакеи,
искам само някъде
да свети
и ъгълчето на устата ти
да ме разсмее много пъти.
Остани със мен
Остани със мене цяла нощ,
защото аз безсилен съм
да те напусна,
не бих могъл дори за миг във този час
да си помисля за раздяла.
Вземи ме с теб
в света на твоите мечти,
недей отхвърляй
всичките ми радости.
защото аз безсилен съм
да те напусна,
не бих могъл дори за миг във този час
да си помисля за раздяла.
Вземи ме с теб
в света на твоите мечти,
недей отхвърляй
всичките ми радости.
неделя, 18 октомври 2009 г.
За теб любов
За теб любов
всички цветове
са роби,
всички хора
са песни.
За теб любов
всеки миг
е огън,
всеки дъх
е вятър.
Разчитай ти
на мен,
всеки път
те срещам,
всеки път
съм сам.
Няма милост
в теб за мен,
но ще се отдам,
на теб съм в плен
и горя в твоя плам.
всички цветове
са роби,
всички хора
са песни.
За теб любов
всеки миг
е огън,
всеки дъх
е вятър.
Разчитай ти
на мен,
всеки път
те срещам,
всеки път
съм сам.
Няма милост
в теб за мен,
но ще се отдам,
на теб съм в плен
и горя в твоя плам.
Само ти
D.Georgieff-D.
Само ти можеш да ме палиш,
само ти да ме гасиш,
Истината можеш да ми кажеш
и лъжата ти да ми простиш,
Само ти можеш да ме галиш
и само ти да ме успокоиш,
Живея с теб,
без тебе спирам да мечтая, виж,
и утрото е моя залез чист.
Само ти можеш да ме палиш,
само ти да ме гасиш,
Истината можеш да ми кажеш
и лъжата ти да ми простиш,
Само ти можеш да ме галиш
и само ти да ме успокоиш,
Живея с теб,
без тебе спирам да мечтая, виж,
и утрото е моя залез чист.
сряда, 7 октомври 2009 г.
Какво ще бъда аз за теб
Димитър Георгиев - Даков
Какво ще бъда аз за теб
когато времето
с мене се позабавлява
и тъй невинно ме оставя
на своята поляна в края.
Какво ще бъда аз за теб
когато живота
все по-тихо отминава.
Какво съм аз във теб,
не мога даже да гадая,
в душата ти, която се променя.
И за напред не зная,
какво от мене в тебе
ще остане
и колко плод във теб
със мене ще порасне.
Какво ще бъда аз за теб
когато времето
с мене се позабавлява
и тъй невинно ме оставя
на своята поляна в края.
Какво ще бъда аз за теб
когато живота
все по-тихо отминава.
Какво съм аз във теб,
не мога даже да гадая,
в душата ти, която се променя.
И за напред не зная,
какво от мене в тебе
ще остане
и колко плод във теб
със мене ще порасне.
Зимно очакване
Аз чакам те, но теб те няма.
Има ли страст по-голяма,
от таз що сърце ми обзема.
Във тази зима, ти си сама,
сам съм и аз,
в студената тъма.
Има ли страст по-голяма,
от таз що сърце ми обзема.
Във тази зима, ти си сама,
сам съм и аз,
в студената тъма.
Няма да забравя този миг
Димитър Георгиев - Даков
Няма да забравя този миг,
с очи изписах тихо твоя лик,
огледах се сега във теб
и зърнах пристан в околната степ.
Няма да забравя този миг,
с очи изписах тихо твоя лик,
огледах се сега във теб
и зърнах пристан в околната степ.
Не ме забравяй ти за миг
Димитър Георгиев - Даков
Не ме забравяй
дори за миг
и днес ти чуй
моя отчаян вик.
Далеч си от мен
и аз повтарям
твойто име всеки ден.
Не ме забравяй
там когато
друг в ушите
нежни думи
ти шепти.
И не поглеждай
другиго когато
друга не поглеждам,
защото моята любов
си ти.
Не ме забравяй
дори за миг
и днес ти чуй
моя отчаян вик.
Далеч си от мен
и аз повтарям
твойто име всеки ден.
Не ме забравяй
там когато
друг в ушите
нежни думи
ти шепти.
И не поглеждай
другиго когато
друга не поглеждам,
защото моята любов
си ти.
вторник, 22 септември 2009 г.
Тайните на Александър Велики и неговата столица
Димитър Георгиев - Даков
Гръцкият език тотално е ощетил историята и е видоизменил хиляди автентични названия на предишните поселения и народи, заради нищетата на своя език.
Това се случва с най-известната млада столица в античността - македонския град Пела. Заради налагането на гръцкия като златен стандарт за исторически академизъм, както в древен Рим, така и по-късно в средновековния евроопейски Запад, е осакатено истинското назнание на града, което е Бела, а не Пела, както е известно в цял свят. А думата Бела е с тракийски произход и значи красива, бяла и е имала значението на красива, бяла столица.
Ето как един език осакатява цялата човешка история след себе си заради своите лингвистични дефицити.
Да не говорим когато думата белла влиза по същия начин в името Орфей като етимологичния генезис на думата включва последователно гърцизиране и латинизиране на тракийското местно наименование на Орфей, което е съвпадало с името на областта, в която е роден и живял първоначално. Името произлиза от Орбелия, което на гръцки първоначално е звучало като Орбелос, тъй като гръцките имена и чужди еквиваленти както и до ден днешен получават окончанието -ос. Тъй като гърците не могат да произнасят б, името е придобило звученето на Орпелос. Това е главната гръцка модификация на думата. Ламбдизацията оформя варианта Орпеос, който е много близък до звученето на на Орфеос. Латинизацията на наименованието не налага съществени промени, освен замяната на "о" с "у", а също така има огромно значение за запазване на името Орбелия с звученето б, тъй като в противен случай фонетичния състав би изчезнал безследно. Феноменално е как имената в древността са били както визитни картички, така и неизтриваеми кодове на биографии и история в тях самите. Така че латинският етимологичен анализ е Орбелия --> Орбелус--> Орпеос от гръцки ----> Орпеус (латинизация). Съхранението на името на географската област Орбелия е могло да стане само благодарение на местното население, от което римляните взаимстват за целите на пълната коректност старото име, следвайки строго местните традиции. така думата Орбелия и гърцизираното вече Орпеос започват да съществуват паралелно. Ако разчитахме на гърците, името на Орфей нямаше да може да се идентифицира с местното име Орбелия, с което се наричала снежната или още бялата планина, представеена от най-високите части на Рила, Пирин и Родопите. Подобна гледка се открива само от Банско, Разлог и Неврокопско - днешен Гоце Делчев, който гърците смятат за техен и наричат с името Невроокоп. Това е най-вероятната географска локализация, както на Орбелия, така и на родното място на Орфей. Само и единствено старателните археологични проучвания по нашите древни земи могат да осветлят този факт.
Както можете да забележите върху случаойно избраното изображение на единственият и най-голям владетел на Азия, на нагръдника на Александър стои мъжки образ, който представя любимия и стоящ до сърцето му герой Ахил. Очевидно не е възможно човек с нормално и стандартно мислене да желае да завладее целия свят и да направи мечтата си реалност. Това разбира се оправдава поведението на Александър, че за да бъде истински герой, така както му повеляват традициите, възпитанието на майка му Олимпия и личните му пориви, той не би могъл да следва друго мислене, освен обсесивното.
Като всички велики личности и Александър не е бил свободен от обсебвания, комплекси и фикс идеи. Най-голямата страст на героя и един от най-великите завоеватели на всички времена е била да имитира в пълна цялост и подробности живота на Ахил. Въз основа на тази негова страст и имитации Александър е оправдавал своето разюздано и често пъти крайно и импулсивно поведение. Едно от основните доказателство за това е, че Александър на практика е влюбен в Илиада още от своето детство, която пресъздава многократно при всяко свое завоевание и при падането на безбройните градове, попаднали под негова власт. Второ основно доказателство е, че Александър получава от най-ерудирания учител на всички времена - Аристотел, копие на поемата Илиада и нож, който той пази до края на живота си, скрит под възглавницата си.
Това само говори и свидетелства за факта, че както ученика, така и неговите учители, са изградили в своите ценностни системи предпазливостта, мнителността и пълното недоверие към околния свят. За това основен принос има изцяло обсебващата майка Олимпия. Ако можем да наречем най-известния завоевател чудовище, това няма да се дължи нан него самия, а на наслагванията и отвращаващия възпитателен пример на майка му Олимпия.
Манията му да пресъздава Илиада се случва при всяко едно завоевание на град крепост. Толкова голямата любов към великата историческа поема не е съществувала при никой друг и не се повтаря по никакъв грандиозен начин, както само и единствено при Александър. Така изтъкнатата любов на Ахил към Патрокъл, била повторена в пълна степен между Александър и Хефестион - неговия любовник. Следващо доказателство за манията на Александър към Ахил и Илиада се състои в конкретни исторически сцени, в които наистина ясно личи маниакалността на Александър. При обсадата на Газа Александър избил всички мъже в града. Александър бил милостив само ако врагът сложи оръжие, иначе обезумявал. Газа имала управник, който отказал да се предаде. Александър накарал да го завържат и да го влачат около града, докато издъхне. Сцената е позната от страниците на омировата Илиада. Ахил влачил личния си враг, Хектор, около стените на Троя. В онази версия обаче, Хектор бил вече мъртъв.
Посещението на реалния гроб на Ахил в древността от Александър е поредното доказателство за обичта му към героя и неговото преклонение към него. А последвалите събития на коронацията му в Египет за фараон и владетел на света с атрибуцията на пълна човешка божественост е просто чисто доказателство за негова обсесия, фанатичност и мания за героизъм.
За жалост тук става въпрос за два маниака.
Обяснението е тривиално, но може би трябва да го пресъздам литературно. Разбирането на древните за величието и героизма не се съизмерват с нашите съвременни разбирания. Въпреки, че в постинга ясно става въпрос за маниакалната параноичност и на Ахил, и на Александър, тази психиатрична уклончивост на образите не безпокои древния читател и съвременник. За древните именно дори лудите са най-големите герои. Колкото е по маниакален образа, толкова е по-близък до величието.
Така че за древните не са важни личните пороци, а дали героя е умрял в даден героичен подвиг и е жертвал умишлено живота си за дадена кауза- това е било постаавяно като висша цел. Старостта и смъртта са били презирани. Затова именно Омир огорчен от своята старост пише с опит и вещина съчинението си Илиада.
Гръцкият език тотално е ощетил историята и е видоизменил хиляди автентични названия на предишните поселения и народи, заради нищетата на своя език.
Това се случва с най-известната млада столица в античността - македонския град Пела. Заради налагането на гръцкия като златен стандарт за исторически академизъм, както в древен Рим, така и по-късно в средновековния евроопейски Запад, е осакатено истинското назнание на града, което е Бела, а не Пела, както е известно в цял свят. А думата Бела е с тракийски произход и значи красива, бяла и е имала значението на красива, бяла столица.
Ето как един език осакатява цялата човешка история след себе си заради своите лингвистични дефицити.
Да не говорим когато думата белла влиза по същия начин в името Орфей като етимологичния генезис на думата включва последователно гърцизиране и латинизиране на тракийското местно наименование на Орфей, което е съвпадало с името на областта, в която е роден и живял първоначално. Името произлиза от Орбелия, което на гръцки първоначално е звучало като Орбелос, тъй като гръцките имена и чужди еквиваленти както и до ден днешен получават окончанието -ос. Тъй като гърците не могат да произнасят б, името е придобило звученето на Орпелос. Това е главната гръцка модификация на думата. Ламбдизацията оформя варианта Орпеос, който е много близък до звученето на на Орфеос. Латинизацията на наименованието не налага съществени промени, освен замяната на "о" с "у", а също така има огромно значение за запазване на името Орбелия с звученето б, тъй като в противен случай фонетичния състав би изчезнал безследно. Феноменално е как имената в древността са били както визитни картички, така и неизтриваеми кодове на биографии и история в тях самите. Така че латинският етимологичен анализ е Орбелия --> Орбелус--> Орпеос от гръцки ----> Орпеус (латинизация). Съхранението на името на географската област Орбелия е могло да стане само благодарение на местното население, от което римляните взаимстват за целите на пълната коректност старото име, следвайки строго местните традиции. така думата Орбелия и гърцизираното вече Орпеос започват да съществуват паралелно. Ако разчитахме на гърците, името на Орфей нямаше да може да се идентифицира с местното име Орбелия, с което се наричала снежната или още бялата планина, представеена от най-високите части на Рила, Пирин и Родопите. Подобна гледка се открива само от Банско, Разлог и Неврокопско - днешен Гоце Делчев, който гърците смятат за техен и наричат с името Невроокоп. Това е най-вероятната географска локализация, както на Орбелия, така и на родното място на Орфей. Само и единствено старателните археологични проучвания по нашите древни земи могат да осветлят този факт.
Както можете да забележите върху случаойно избраното изображение на единственият и най-голям владетел на Азия, на нагръдника на Александър стои мъжки образ, който представя любимия и стоящ до сърцето му герой Ахил. Очевидно не е възможно човек с нормално и стандартно мислене да желае да завладее целия свят и да направи мечтата си реалност. Това разбира се оправдава поведението на Александър, че за да бъде истински герой, така както му повеляват традициите, възпитанието на майка му Олимпия и личните му пориви, той не би могъл да следва друго мислене, освен обсесивното.
Като всички велики личности и Александър не е бил свободен от обсебвания, комплекси и фикс идеи. Най-голямата страст на героя и един от най-великите завоеватели на всички времена е била да имитира в пълна цялост и подробности живота на Ахил. Въз основа на тази негова страст и имитации Александър е оправдавал своето разюздано и често пъти крайно и импулсивно поведение. Едно от основните доказателство за това е, че Александър на практика е влюбен в Илиада още от своето детство, която пресъздава многократно при всяко свое завоевание и при падането на безбройните градове, попаднали под негова власт. Второ основно доказателство е, че Александър получава от най-ерудирания учител на всички времена - Аристотел, копие на поемата Илиада и нож, който той пази до края на живота си, скрит под възглавницата си.
Това само говори и свидетелства за факта, че както ученика, така и неговите учители, са изградили в своите ценностни системи предпазливостта, мнителността и пълното недоверие към околния свят. За това основен принос има изцяло обсебващата майка Олимпия. Ако можем да наречем най-известния завоевател чудовище, това няма да се дължи нан него самия, а на наслагванията и отвращаващия възпитателен пример на майка му Олимпия.
Манията му да пресъздава Илиада се случва при всяко едно завоевание на град крепост. Толкова голямата любов към великата историческа поема не е съществувала при никой друг и не се повтаря по никакъв грандиозен начин, както само и единствено при Александър. Така изтъкнатата любов на Ахил към Патрокъл, била повторена в пълна степен между Александър и Хефестион - неговия любовник. Следващо доказателство за манията на Александър към Ахил и Илиада се състои в конкретни исторически сцени, в които наистина ясно личи маниакалността на Александър. При обсадата на Газа Александър избил всички мъже в града. Александър бил милостив само ако врагът сложи оръжие, иначе обезумявал. Газа имала управник, който отказал да се предаде. Александър накарал да го завържат и да го влачат около града, докато издъхне. Сцената е позната от страниците на омировата Илиада. Ахил влачил личния си враг, Хектор, около стените на Троя. В онази версия обаче, Хектор бил вече мъртъв.
Посещението на реалния гроб на Ахил в древността от Александър е поредното доказателство за обичта му към героя и неговото преклонение към него. А последвалите събития на коронацията му в Египет за фараон и владетел на света с атрибуцията на пълна човешка божественост е просто чисто доказателство за негова обсесия, фанатичност и мания за героизъм.
За жалост тук става въпрос за два маниака.
Обяснението е тривиално, но може би трябва да го пресъздам литературно. Разбирането на древните за величието и героизма не се съизмерват с нашите съвременни разбирания. Въпреки, че в постинга ясно става въпрос за маниакалната параноичност и на Ахил, и на Александър, тази психиатрична уклончивост на образите не безпокои древния читател и съвременник. За древните именно дори лудите са най-големите герои. Колкото е по маниакален образа, толкова е по-близък до величието.
Така че за древните не са важни личните пороци, а дали героя е умрял в даден героичен подвиг и е жертвал умишлено живота си за дадена кауза- това е било постаавяно като висша цел. Старостта и смъртта са били презирани. Затова именно Омир огорчен от своята старост пише с опит и вещина съчинението си Илиада.
Произходът на името на амазонките
Димитър еоргиев - Даков
Името амазонки произлиза от суровите обичаи на жените-воини, които убивали синовете и мъжете в плен, от които зачевали и така се прославили като жестоко и противообществено племе. На гръцки думата "мас" означава обществен. Етимологията на думата амазонки, произлиза от отрицанието в гръцкия език с приставката "а" и корена на думата мас, което в превод от гръцки значи противообществени. Аналогията, че те живеят без мъже и оттук произлиза тяхното име е неправилна.
В рекапитулация точния превод от гръцки на името на амазонките, значи противообществени, а не мъжемразки или "живеещи без мъж".
Free Image Hosting Photo Pictures Photo Sharing
В заключение, макар противобоществени и "живеещи без мъже" да значи едно и също на практика, както става ясно от тълкованието в етимологията на тяхното име, тези жени са били обект на интерес от страна на гърците не с това, че са живеели дълго време без съпрузи, а че са изменили греховно и тотално според разбиранията на елините на обществените закони. По скоро основният проблем е разлагането на обществения принцип, отколкото безбрачието, тъй като за да продължат рода, те са използвали мъжете, крадейки генетичен материал за своетобъдещо женско поколение.
Стратегията на амазонките:
Каква била печелившата стратегия на амазонките и кое ги прочуло толкова мащабно в историите на древния свят?
На първо място били техните обичаи - живеели без мъж и убивяли всяка една своя мъжка рожба. Може да се хипотезира, че това племе се развила още от времето на матриархата, когато култа към жената бил на почит и се тачел от всички в племето. Една от причините за залеза на матриархата може би бил опита на жените да се сдобият с върховната власт.
На второ място бил техният военен камуфлаш - те се обличали в мъжки дрехи и в мъжки доспехи, поради което били по нищо неразличими от станалите мъже в битка.
На трето място печелившата им стратегия се добивала с най-много актив, поради това, че и до днес не е прието жените да бъдат войни.
Всички тези печеливши стратегии карали противниците на амазонките да имат истински страх от тях.
Ето защо, за да надвият тези страхове, много гръцки герои се изкушава да пленят амазонка и да я поругаят, за да възвърнат честа на мъжкия пол.
Най-силната и строгата племенна традиция - да убиват мъжете, от които са заченали, по най-добър начин е съхранил войнското майсторство на този народ от жени. В това отношение тази стратегия е още по-силно съхраняваща и поддържаща имиджа им на страховити воини. Тези традиции така силно приличат на маниерите на женския паяк черната вдовица, която след кратко оплождане убива и изяжда мъжкия (съпруга си).
http://i.data.bg/07/10/20/619152_orig.jpg
Името амазонки произлиза от суровите обичаи на жените-воини, които убивали синовете и мъжете в плен, от които зачевали и така се прославили като жестоко и противообществено племе. На гръцки думата "мас" означава обществен. Етимологията на думата амазонки, произлиза от отрицанието в гръцкия език с приставката "а" и корена на думата мас, което в превод от гръцки значи противообществени. Аналогията, че те живеят без мъже и оттук произлиза тяхното име е неправилна.
В рекапитулация точния превод от гръцки на името на амазонките, значи противообществени, а не мъжемразки или "живеещи без мъж".
Free Image Hosting Photo Pictures Photo Sharing
В заключение, макар противобоществени и "живеещи без мъже" да значи едно и също на практика, както става ясно от тълкованието в етимологията на тяхното име, тези жени са били обект на интерес от страна на гърците не с това, че са живеели дълго време без съпрузи, а че са изменили греховно и тотално според разбиранията на елините на обществените закони. По скоро основният проблем е разлагането на обществения принцип, отколкото безбрачието, тъй като за да продължат рода, те са използвали мъжете, крадейки генетичен материал за своетобъдещо женско поколение.
Стратегията на амазонките:
Каква била печелившата стратегия на амазонките и кое ги прочуло толкова мащабно в историите на древния свят?
На първо място били техните обичаи - живеели без мъж и убивяли всяка една своя мъжка рожба. Може да се хипотезира, че това племе се развила още от времето на матриархата, когато култа към жената бил на почит и се тачел от всички в племето. Една от причините за залеза на матриархата може би бил опита на жените да се сдобият с върховната власт.
На второ място бил техният военен камуфлаш - те се обличали в мъжки дрехи и в мъжки доспехи, поради което били по нищо неразличими от станалите мъже в битка.
На трето място печелившата им стратегия се добивала с най-много актив, поради това, че и до днес не е прието жените да бъдат войни.
Всички тези печеливши стратегии карали противниците на амазонките да имат истински страх от тях.
Ето защо, за да надвият тези страхове, много гръцки герои се изкушава да пленят амазонка и да я поругаят, за да възвърнат честа на мъжкия пол.
Най-силната и строгата племенна традиция - да убиват мъжете, от които са заченали, по най-добър начин е съхранил войнското майсторство на този народ от жени. В това отношение тази стратегия е още по-силно съхраняваща и поддържаща имиджа им на страховити воини. Тези традиции така силно приличат на маниерите на женския паяк черната вдовица, която след кратко оплождане убива и изяжда мъжкия (съпруга си).
http://i.data.bg/07/10/20/619152_orig.jpg
Възстановка около написването на "История Славянобългарская"
Кои са източниците на Паисий - монахът, който сам носи гръцко монашеско име.Това само показва колко е силно било духовното и светско влияние на гръцкото духовенство. Не става въпрос за конкретните книги, които сам автора споменава - Мавро Орбини и Цезар Бароний. Става въпрос за местата, които Паисий конкретно е посещавал и е използвал за написването на своята книга.
С най-голяма сигурност и вероятност това е била руската обител манастира Свети Пантелеймон. Към 1730 година същият манастира е запуснат до такава степен, че в него остават да се грижат двама руски и двама български свещенника. По времето преди Паисий да се замонаши в Атон през 1745 година, манастира все още е в подобно окаяно състояние. Фактът, че е приет в сръбския манастир Хилендар, го кара да изучи сведенията на сръбските царе, въз основа на наличните сведения на манастира и разказите на монасите там. Сблъскал се от една страна с монашеската сръбска и гръцка българофобия и от друга с настроенията сред народа, той е твърдо решен да издири сведения за българската история, макар неук по негово собствено признание.
След известния си престой в Хилендарския манастир, Паисий отделя съобразно събраните сведения огромна глава за сръбската история и нейните отношения с българската. Тези сведения са всъщност оригиналните търсения на монаха-историограф. В последствие именно търсенията на богати източници от българската история го докарват в Зографския манастир. За заминаването си в Немската земя Паисий очевидно е финансиран от брат си - богатия хаджи Вълчо. Там научава, че има руски превод на книгата на Мавро Орбини и тъй като за двадесет години книгата е било трудно да пристигне в Атон, очевидно със средства на брат си Паисий закупувакнигата посредством руснаци. След като събира всичко необходимо за написванет на книгата, Паисий трайно се установява в два манастира. Досега се мислеше, че Паисий е обитавал само и изцяло Зографския манастир по време на написването на историята.
Моята хипотеза включва нов момент, в който Паисий е ползвал и библиотеката на западналия по това време руски манастир Свети Пантелеймон. Вероятно българските монаси в руския манастир са захождали от Зографския манастир и така Паисий е узнал за възможните книжовни източници на руската обител. За това говорят фактите, че историята на Кирил и Методий напълно отговаря на руската теза, че Кирил е автор както на глаголицата, така и на кирилицата. Другият съществен момент е, че е използвал солидно количество източници на руски език, включително превода на книгата на Мавро Орбини.
Ако предположим, че Паисий не е посещавал манастира Свети Пантелеймон, което пък е крайно непровдоподобно във връзка именно със длъжността му на таксидиот, то със сигурност е снабден с книги от монасите на Зографския манастир, които са пребибавали и в манастира Свети Пантелеймон.
На Паисий принадлежи заслугата за духовното надигане на Българското възраждане и полагането на основите на новата българска литература.
Много са тези, които твърдят, че историята на Паисий е ненаучно повествование. Напротив, смея да твърдя, че са достатъчно научни. Научните му заключения обаче нямат политическа окраска както съвременната история на България и са безпристрастна защита към родното минало. Налице са множество научни факти в неговите анали, които за жалост българската историография не може да провери поради оскъдицата на изворите и аз се чудя каква теза на ненаучност намират тези, които нямат дори изворите, с които да го докажат.
Особено добре са описани детайлите на живота на царете от второто българско царство. С това личи огромния исторически интерес на историографа Паисий за причините относно историческото отслабване на българската държавност и причините за нейното отоманско превземане. В това отношение Паисий прави зашеметяващи исторически анализи.
Ценните, смели и изпълнени с огромна сигурност твърдения за царете на Второто българско царство, ни уверяват в дълбоката убеденост на монаха, за това което излага. И тук можем напълно да се доверим на монаха. Той вече е използвал хрисовулите, запазени от най-старо време, защото голяма част от тези царе в лицето на голяма част от Асеневци, даряват земи и средства на Зографския манастир. Ние не можем да не сме убедени, че тези документи могат да се пазят само тук, а преданията за царете да са се носили от уста на уста всред учените монаси за период от 350 години- период, в който малко би се променило или забравило, особено от блюстителите на книжнината и на живата памет - монасите.
Българските власти независимо от своите оправдания, извършват голямо предателство, връщайки българска книга на Гърция. Това е непонятен и необясним факт. Една от най-ценните книги на България, написана след близо 360 от цялостното отоманско поробване на страната, е върната на собственика й - гръцката държава. Особено когато се знае, че манастирите в Атон са най-лесно запалимите обекти в света.
Една от хипотезите за връщането на "История славянобългарская" е, че тя противоречи на цялостната идеологическа линия на сегашната история за Първото и Второто Българско царство, а също така заради обвиненията в ненаучност.
В духа на чистата апологетика, в качеството си на апологет, бих искал да въздигна Паисий в качеството му на истински историограф за своето време. Липсата на употреба на години е резултат от стремежа, словото му да бъде просто и разбираемо за хората.
Аз мога с възхита да призная, че дарбата на Паисий въпреки необразоваността е хиляда пъти по-ценна за науката, отколкото разхвърляния, недодялан и непоследователен Херодот, от който днес почти никой сериозен историк не може да го използва за добър източник, поради всестранната обърканост на словото му и безкрайната му субективност към вражеските на гърците народи.
С най-голяма сигурност и вероятност това е била руската обител манастира Свети Пантелеймон. Към 1730 година същият манастира е запуснат до такава степен, че в него остават да се грижат двама руски и двама български свещенника. По времето преди Паисий да се замонаши в Атон през 1745 година, манастира все още е в подобно окаяно състояние. Фактът, че е приет в сръбския манастир Хилендар, го кара да изучи сведенията на сръбските царе, въз основа на наличните сведения на манастира и разказите на монасите там. Сблъскал се от една страна с монашеската сръбска и гръцка българофобия и от друга с настроенията сред народа, той е твърдо решен да издири сведения за българската история, макар неук по негово собствено признание.
След известния си престой в Хилендарския манастир, Паисий отделя съобразно събраните сведения огромна глава за сръбската история и нейните отношения с българската. Тези сведения са всъщност оригиналните търсения на монаха-историограф. В последствие именно търсенията на богати източници от българската история го докарват в Зографския манастир. За заминаването си в Немската земя Паисий очевидно е финансиран от брат си - богатия хаджи Вълчо. Там научава, че има руски превод на книгата на Мавро Орбини и тъй като за двадесет години книгата е било трудно да пристигне в Атон, очевидно със средства на брат си Паисий закупувакнигата посредством руснаци. След като събира всичко необходимо за написванет на книгата, Паисий трайно се установява в два манастира. Досега се мислеше, че Паисий е обитавал само и изцяло Зографския манастир по време на написването на историята.
Моята хипотеза включва нов момент, в който Паисий е ползвал и библиотеката на западналия по това време руски манастир Свети Пантелеймон. Вероятно българските монаси в руския манастир са захождали от Зографския манастир и така Паисий е узнал за възможните книжовни източници на руската обител. За това говорят фактите, че историята на Кирил и Методий напълно отговаря на руската теза, че Кирил е автор както на глаголицата, така и на кирилицата. Другият съществен момент е, че е използвал солидно количество източници на руски език, включително превода на книгата на Мавро Орбини.
Ако предположим, че Паисий не е посещавал манастира Свети Пантелеймон, което пък е крайно непровдоподобно във връзка именно със длъжността му на таксидиот, то със сигурност е снабден с книги от монасите на Зографския манастир, които са пребибавали и в манастира Свети Пантелеймон.
На Паисий принадлежи заслугата за духовното надигане на Българското възраждане и полагането на основите на новата българска литература.
Много са тези, които твърдят, че историята на Паисий е ненаучно повествование. Напротив, смея да твърдя, че са достатъчно научни. Научните му заключения обаче нямат политическа окраска както съвременната история на България и са безпристрастна защита към родното минало. Налице са множество научни факти в неговите анали, които за жалост българската историография не може да провери поради оскъдицата на изворите и аз се чудя каква теза на ненаучност намират тези, които нямат дори изворите, с които да го докажат.
Особено добре са описани детайлите на живота на царете от второто българско царство. С това личи огромния исторически интерес на историографа Паисий за причините относно историческото отслабване на българската държавност и причините за нейното отоманско превземане. В това отношение Паисий прави зашеметяващи исторически анализи.
Ценните, смели и изпълнени с огромна сигурност твърдения за царете на Второто българско царство, ни уверяват в дълбоката убеденост на монаха, за това което излага. И тук можем напълно да се доверим на монаха. Той вече е използвал хрисовулите, запазени от най-старо време, защото голяма част от тези царе в лицето на голяма част от Асеневци, даряват земи и средства на Зографския манастир. Ние не можем да не сме убедени, че тези документи могат да се пазят само тук, а преданията за царете да са се носили от уста на уста всред учените монаси за период от 350 години- период, в който малко би се променило или забравило, особено от блюстителите на книжнината и на живата памет - монасите.
Българските власти независимо от своите оправдания, извършват голямо предателство, връщайки българска книга на Гърция. Това е непонятен и необясним факт. Една от най-ценните книги на България, написана след близо 360 от цялостното отоманско поробване на страната, е върната на собственика й - гръцката държава. Особено когато се знае, че манастирите в Атон са най-лесно запалимите обекти в света.
Една от хипотезите за връщането на "История славянобългарская" е, че тя противоречи на цялостната идеологическа линия на сегашната история за Първото и Второто Българско царство, а също така заради обвиненията в ненаучност.
В духа на чистата апологетика, в качеството си на апологет, бих искал да въздигна Паисий в качеството му на истински историограф за своето време. Липсата на употреба на години е резултат от стремежа, словото му да бъде просто и разбираемо за хората.
Аз мога с възхита да призная, че дарбата на Паисий въпреки необразоваността е хиляда пъти по-ценна за науката, отколкото разхвърляния, недодялан и непоследователен Херодот, от който днес почти никой сериозен историк не може да го използва за добър източник, поради всестранната обърканост на словото му и безкрайната му субективност към вражеските на гърците народи.
Историческата личност на Орфей
Няма съмнение, че Орфей е исторически действителна личност. Най-важното сведение за неговата историческа реалност е участието му в похода на аргонавтите. Безусловна и неговата роля на върховен жрец и същевременно високопоставен тракиец, в лицето на царски син и наследник. Тъй като някои от траките били изкусни металурзи и миньори като сатрите, той заминава за Египет по времето на най-големите реформи в страната по установяване на монотеизма на Ехнатон. Ако приемем за достоверен факта, че похода на Аргонавтите се е състоял през 1400 година пр.н.е., а Ехнатон управлява 1353 BC – 1336 BC или 1351– 1334 BС то е напълно възможно Орфей да е пребивавал в Египет именно по времето на Аменхотеп IV- Ехнатон. Присъствието на Орфей в Египет не трябва да бъди съмнение, тъй като този факт е неоспорим поне за мен. Доказателство за това са най-ранните изображения на Орфей върху ваза със папирусни свитъци в ръка от 6 век пр.н.е. Папирусните свитъци са задължителен елемент в худоожествените сюжети върху съдове, с което гърците мълчаливо ни разказват за най-характерните символи на Орфей.
Реформите осъществени от Орфей и своеобразното южни експозиции на тракийските светилища - тези на Белинташ и Перперек, някои постройки на бесите по Бесапарските хълмове, доказват хелиотропизма във философската система на орфизма.
Освен търговско-обменните връзки между Египет и траките, свързан с доставката на метали, посредством Орфей се е осъществил и друг пренос - на нови религиозни схващания от Египет. Поради тази причина съществува удивително сходство в ритуалите на египетския гробищен церемониал с този на тракийския. Вероятно това се дължи на връзките между траките и египтяните.
Обичаите на отделните траки са се различавали драстично, което показва, че едни са се повлияли от религиозна реформа, а други не. Така например едни племена, плачели за мъртвите и се радвали на появата на новороденото.
Тази традиция обаче се изменила. Някои племена, като жреческите беси, вероятно повлияни от преданията на египтяните започнали да се радват на смъртта на човека, понеже така се освобождавал от земните неволи и плачели при раждането на дете, защото мъките му предстоели.
Тези разнопосочни традиции са съчетание на съвременното българско погребение, когато близките тъжат, а близките се радват, че човекът се е отървал от мъките. Представителите на тракийската аристокрация били погребвани със своите коне и колесници и една от жените им. Това е забележително сходно с погребенията на египетските фараони и погребенията на прабългарските ханове.
Самото име беси е нарицателно и твърде близко с египетския бог на смеха, песните и танците - Бес, който е аналог на Бакх, Бакхус. Те били наречени така заради разпуснатите си веселия по време на своите празници и винени угощения. Египетски е корена и на Сабес - синът на бога Бес. С времето то се е променило на Сабас, Сабаз, Сабазий, Сабезий.
Другият символ на героя Орфей е неговата лира. Дори днес притежанието на музикален инструмент е специфично изискване на талант и професия. Притежанието на лира е била царска привилегия само на най-изтъкнатите аристократи.
Да не говорим за едно от най-стриктно следените изисквания в античния свят - за да бъдеш герой в епос, ти задължително трябва да си цар или царски син. Обратното или противното, да си от незнатен род, е било извън каноните на епосното изкуство. Епосът е бил своеобразно династическо озаконяване на благородството. Разчитало се е чрез развитието на епоса, да се развива и обществото. Спазвала се е по -този начин добрата пропаганда на царската власт. Епосът е бил по-силен от глашатаите, вестниците и новините, взети заедно. Епосът е озаконявал величието на династията или в редки случай, когато тя не е отгаваряла на обществения интерес, я е осмивал. Епосът е бил устния договор, с който се е сключвала сделка между аристокрацията, царската династия и обществото, като неговата сила е била по-силна от писмения такъв. Ето това е най-силното доказателство и за царския и знатен произход на Орфей. Очевидно дотолкова знатен, че в митът за него смъртта му е причинена, не от обикновени люде, а от вакханки - жрици, вероятно равностойни нему в религиозен аспект. Това идва да покаже, че реформите на Орфей или са накърнили още с нововъвеждането си интересите на обществото, или не са могли да бъдат възприети веднага.
Реформите осъществени от Орфей и своеобразното южни експозиции на тракийските светилища - тези на Белинташ и Перперек, някои постройки на бесите по Бесапарските хълмове, доказват хелиотропизма във философската система на орфизма.
Освен търговско-обменните връзки между Египет и траките, свързан с доставката на метали, посредством Орфей се е осъществил и друг пренос - на нови религиозни схващания от Египет. Поради тази причина съществува удивително сходство в ритуалите на египетския гробищен церемониал с този на тракийския. Вероятно това се дължи на връзките между траките и египтяните.
Обичаите на отделните траки са се различавали драстично, което показва, че едни са се повлияли от религиозна реформа, а други не. Така например едни племена, плачели за мъртвите и се радвали на появата на новороденото.
Тази традиция обаче се изменила. Някои племена, като жреческите беси, вероятно повлияни от преданията на египтяните започнали да се радват на смъртта на човека, понеже така се освобождавал от земните неволи и плачели при раждането на дете, защото мъките му предстоели.
Тези разнопосочни традиции са съчетание на съвременното българско погребение, когато близките тъжат, а близките се радват, че човекът се е отървал от мъките. Представителите на тракийската аристокрация били погребвани със своите коне и колесници и една от жените им. Това е забележително сходно с погребенията на египетските фараони и погребенията на прабългарските ханове.
Самото име беси е нарицателно и твърде близко с египетския бог на смеха, песните и танците - Бес, който е аналог на Бакх, Бакхус. Те били наречени така заради разпуснатите си веселия по време на своите празници и винени угощения. Египетски е корена и на Сабес - синът на бога Бес. С времето то се е променило на Сабас, Сабаз, Сабазий, Сабезий.
Другият символ на героя Орфей е неговата лира. Дори днес притежанието на музикален инструмент е специфично изискване на талант и професия. Притежанието на лира е била царска привилегия само на най-изтъкнатите аристократи.
Да не говорим за едно от най-стриктно следените изисквания в античния свят - за да бъдеш герой в епос, ти задължително трябва да си цар или царски син. Обратното или противното, да си от незнатен род, е било извън каноните на епосното изкуство. Епосът е бил своеобразно династическо озаконяване на благородството. Разчитало се е чрез развитието на епоса, да се развива и обществото. Спазвала се е по -този начин добрата пропаганда на царската власт. Епосът е бил по-силен от глашатаите, вестниците и новините, взети заедно. Епосът е озаконявал величието на династията или в редки случай, когато тя не е отгаваряла на обществения интерес, я е осмивал. Епосът е бил устния договор, с който се е сключвала сделка между аристокрацията, царската династия и обществото, като неговата сила е била по-силна от писмения такъв. Ето това е най-силното доказателство и за царския и знатен произход на Орфей. Очевидно дотолкова знатен, че в митът за него смъртта му е причинена, не от обикновени люде, а от вакханки - жрици, вероятно равностойни нему в религиозен аспект. Това идва да покаже, че реформите на Орфей или са накърнили още с нововъвеждането си интересите на обществото, или не са могли да бъдат възприети веднага.
Разгадаване на символа на безсмъртието - Анкх в Египет
Авторска статия на Димитър Георгиев - Даков
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/b/b7/Ankh.png/100px-Ankh.pngРазгадаването на символа на безсмъртието - Анкх в Египет и до ден днешен е загадка за съвременните египтолози.
Знакът на безсмъртието Анкх, няма никаква аналогия с християнския кръст. Символната аналогия е само привидна. Съществуват два варианта на символа. Единия е с идеален кръг, а другия с формата на удължен кръг, заострен в единия си край. Според хипотезата, която изтъквам тук, не само Аменхотеп IV или Ехнатон е учил за култ към слънцето. Този култ в Египет е много древен. Идеологическото прегрешение на Ехнатон в неговата слънчева религия на монотеизъм е тоталното детронирания на целия египетски пантеон, което значело, че реформата на новия фараон Ехнатон е насочена и към сриването и девалвацията на култа към фараона, така гриливо поддържан от всички жреци. С новата реформа, Ехнатон извадил извън царския и божествен статут както себе си като фараон, така и жреците, които поддържали този институт. Както Ехнатон, така и жреците се оказали излишни. Не е сигурно дали Ехнатон е употребявал титлата фараон за себе си.
Най-ранното предположение за символното значение бримчестия кръст Анкх е дадено от Томас Инман през 1869, според който Анкх е символ на мъжката триада и сливането й с жнското начало но това въобще не съвпада с новата версия, която даваме тук. Инман третира символа като дар от божствеността и развива аналогията с множество египетски статуи, които държат в ръцете си слънчеви лъчи.
Египетските учени от университета в Кайро смятат, че дръжката на знака представлява питателната сила на река Нил, пресичаща Египет, но е съвсем ясно, че това е една съвсем далечна аналогия.
Сър Алън Гардинър спекулира, че знакът е аналогия на ремъка на сандалета с примка, обвиваща глезена.
През 2004 година Андрю Гордън и Келвин Швабе, в своя книга спекулират, че анкх, джед и вас са символи, точно наподобяваващи форми от гръбнака на говеда, заради старото египетско схващане, че семето, извора на живота, възниквало в гръбнака на живата твар. Ясно е, че тази спекулация не е никак сигурен и достоверен път за разгадаване на символното значение на знака анкх.
Новата символност на знака е изключително семпла. Знакът символизира появата на слънчевия диск от и над хоризонта и постепенното отделяне от него като процес на незавършващ момент на траене на живота, а лъча под хоризонта е слънчевата диря оставяна сутрин от слънцето върху земната повърхност.
Знакът Анкх е изключително древен символ както на божественото безсмъртие, така и вечната земна власт на фараоните и на тяхното безсмъртие. Той е пряко стилизирано изображение на слънчевия изгрев в египетската пустиня и е първото нещо, което човек среща в своя ден сред пустинята.
http://elruna.narod.ru/ankh.jpg
Изнесената тук информация не отговаря на истината:
dao_bg13.jpg
АНКХ ТАУ
Анкх и Тау, са двойка кръстове от древен Египет.
Анкх, е символ за оживотвореност и е равнозначен на периода Самар от кръговрата КХАН и полупериода ЛА, от кръговрата ЛИЛА. Формата на Анкха, е стилизирана човешка фигура с разперени ръце.
Този знак може да се види в ръцете на египетските богове, от древните стенописи. С него те изпращат своята благословия към земята и хората.
Тау, е обезглавен Анкх и е равнозначен на периода Марса от кръговрата КХАН и полупериода ЛИ от кръговрата ЛИЛА. Той, е символ за смъртта. На него са били разпъвани осъдените на смърт, в древен Египет.
Анкх не е стилизирана човешка фигура, въпреки аналоговата антропоморфност, именно защото човешкото същество не е еманация на безсмъртието, а това може да бъде съвършеното космическо тяло, появяващо се всеки ден - слънцето.
Още по нелепо е друго спекулиране със символността на знака - изтъкването на приликата му със сакралната кост:
http://static.data.bg:8080/users/v/vegetosayajin/avatar_140x140.jpg
Ра винаги побеждавал и всяко утро се издигал отново в небесния свод. Символ на неизменното му възраждане бил божественият знак "анкх" - това е още едно доказателство за връзката на символа със слънцето.
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/b/b7/Ankh.png/100px-Ankh.pngРазгадаването на символа на безсмъртието - Анкх в Египет и до ден днешен е загадка за съвременните египтолози.
Знакът на безсмъртието Анкх, няма никаква аналогия с християнския кръст. Символната аналогия е само привидна. Съществуват два варианта на символа. Единия е с идеален кръг, а другия с формата на удължен кръг, заострен в единия си край. Според хипотезата, която изтъквам тук, не само Аменхотеп IV или Ехнатон е учил за култ към слънцето. Този култ в Египет е много древен. Идеологическото прегрешение на Ехнатон в неговата слънчева религия на монотеизъм е тоталното детронирания на целия египетски пантеон, което значело, че реформата на новия фараон Ехнатон е насочена и към сриването и девалвацията на култа към фараона, така гриливо поддържан от всички жреци. С новата реформа, Ехнатон извадил извън царския и божествен статут както себе си като фараон, така и жреците, които поддържали този институт. Както Ехнатон, така и жреците се оказали излишни. Не е сигурно дали Ехнатон е употребявал титлата фараон за себе си.
Най-ранното предположение за символното значение бримчестия кръст Анкх е дадено от Томас Инман през 1869, според който Анкх е символ на мъжката триада и сливането й с жнското начало но това въобще не съвпада с новата версия, която даваме тук. Инман третира символа като дар от божствеността и развива аналогията с множество египетски статуи, които държат в ръцете си слънчеви лъчи.
Египетските учени от университета в Кайро смятат, че дръжката на знака представлява питателната сила на река Нил, пресичаща Египет, но е съвсем ясно, че това е една съвсем далечна аналогия.
Сър Алън Гардинър спекулира, че знакът е аналогия на ремъка на сандалета с примка, обвиваща глезена.
През 2004 година Андрю Гордън и Келвин Швабе, в своя книга спекулират, че анкх, джед и вас са символи, точно наподобяваващи форми от гръбнака на говеда, заради старото египетско схващане, че семето, извора на живота, възниквало в гръбнака на живата твар. Ясно е, че тази спекулация не е никак сигурен и достоверен път за разгадаване на символното значение на знака анкх.
Новата символност на знака е изключително семпла. Знакът символизира появата на слънчевия диск от и над хоризонта и постепенното отделяне от него като процес на незавършващ момент на траене на живота, а лъча под хоризонта е слънчевата диря оставяна сутрин от слънцето върху земната повърхност.
Знакът Анкх е изключително древен символ както на божественото безсмъртие, така и вечната земна власт на фараоните и на тяхното безсмъртие. Той е пряко стилизирано изображение на слънчевия изгрев в египетската пустиня и е първото нещо, което човек среща в своя ден сред пустинята.
http://elruna.narod.ru/ankh.jpg
Изнесената тук информация не отговаря на истината:
dao_bg13.jpg
АНКХ ТАУ
Анкх и Тау, са двойка кръстове от древен Египет.
Анкх, е символ за оживотвореност и е равнозначен на периода Самар от кръговрата КХАН и полупериода ЛА, от кръговрата ЛИЛА. Формата на Анкха, е стилизирана човешка фигура с разперени ръце.
Този знак може да се види в ръцете на египетските богове, от древните стенописи. С него те изпращат своята благословия към земята и хората.
Тау, е обезглавен Анкх и е равнозначен на периода Марса от кръговрата КХАН и полупериода ЛИ от кръговрата ЛИЛА. Той, е символ за смъртта. На него са били разпъвани осъдените на смърт, в древен Египет.
Анкх не е стилизирана човешка фигура, въпреки аналоговата антропоморфност, именно защото човешкото същество не е еманация на безсмъртието, а това може да бъде съвършеното космическо тяло, появяващо се всеки ден - слънцето.
Още по нелепо е друго спекулиране със символността на знака - изтъкването на приликата му със сакралната кост:
http://static.data.bg:8080/users/v/vegetosayajin/avatar_140x140.jpg
Ра винаги побеждавал и всяко утро се издигал отново в небесния свод. Символ на неизменното му възраждане бил божественият знак "анкх" - това е още едно доказателство за връзката на символа със слънцето.
Загадките на Панонско-Моравските мисии или как Византия променя догмите в Европа?
Оригинална статия на Димитър Георгиев -Даков
Много български археофантасти, които се препитават в съвместителството и на историографи, вероятно според своя беден духовен произход, се напъват да твърдят, че Кирил и Методий са славянски братя. На тези археофантасти и на всички заблудени от тях трябва да им се разясни, че произход е едно, а дело и служба друго. Дори да са били свидетели на подобно славянско рождения на Кирил и Методий, то няма никакво значение, защото до края на живота си Кирил и Методий остават и се държат като византийски дипломати на служба, а както днес е добило гражданственост, са изпълнявали съвестно своите задължения към Византия, като истински дипломати от кариерата.
В този смисъл наистина трябва да си фантаст, за да приписваш на някой свойства, които ги няма. Ето защо ако един българин е на служба във Византия, той не е българин, а византиец, тъй като е изменил на интересите и службата на народа си. Този статус има точно наименование в лицето на епитета ренегат.
Много мили, но неистински и болни са опитите на подобни историографи да рисуват образите на Кирил и Методий, като българи, македонци, славяни, без те хабер да си имат за това, в какви нови краски ги рисуват, особено когато тяхното поведение е без изключение византийско и не би могло да бъде друго според тяхното възпитание, обучение и разбиране.
А когато пък се използва нарицанието "солунските братя", тогава тази двусмислица не изтъква факта, че става въпрос за братята като такива, а че те са братя на нас българите, което отново е опит да се суче и да се върже, че видете ли те ни били братя с тенденцията отново да си търсим роднинството с тях. Ето подобна генеалогия е гнусна работа в историята и гнусните му съчинители на такава, на които не знам как им е сладък хляба дето го ядат.
Нека на всички, които се опитват да мислят по този начин им набия в главите, че Кирил и Методий не могат да бъдат никакви други освен византийци, ромеи. Те не могат да бъдат такива каквито ни се прииска на нас, на нашето хрумване или на нашия кеф. На който господар служиш, такъв си и ти. Е няма как, солунските братя не са наши братя, а византийски братя.
Каквато и да е народността на Кирил и Методий, тя не променя общочовешката значимост на тяхното дело, а и не е нужно, когато няма преки исторически сведения тя да бъде съчинявана и дописвана.
Сега конкретно преминаваме към съществото на постинга.
В България почти не се изтъква факта, че след покръстването, цялата духовна власт е в ръцете и разбирането на гръцкото духовенство. Народът все още не разбира новата религия и нейната обредност. Вакуумът на религиозно осмисляне е значителен. Това е и опит на василевса да държи царя на българите в духовна и културна зависимост. Първите опити на славянско самосъзнание и държавна организация в земите на Великоморавия са подкрепени от Византия., която се опитва да си осигури северен съюзник в борбата си с българите. Тъй като по това време по тези земи живеят остатъчни оногури, разположени на изток от Дунав Византия нямала интереси към тях и затова пожелала да проповядва славянския език. Тези оногури румънците наричат секули, което преведено от латински, значи отцепници (а българите ги наричали маджари, което значи близките съседи; румънците ги нарекли така, защото изповядвали в последствие католизма).
По този начин обвързвала славяните с гръцкото свещенослужение и се борела за влияние с Рим и от друга печелила чрез най-пряк политически клиентелизъм великоморавци за свои политически съюзници. Според плановете на император Михаил III и патриарх Фотий, България била покръстена, но духовно зависима от Византия. Освен, че България останала враждебна страна за Византия и никой все още византиец не можел да се чувства сигурен на нейна земя, ромеите още помнели страшилището Крум и погрома му над Никифор. С други думи въпреки скорошното покръстване и сключения дълбок мир, Византия е далеч от вътрешнополитическите сътресения на България. С мирът Византия печели васал в лицето на Борис. Византия разтрогва съюза на Борис с Людовик Немски и реално осигурява политическата обезпеченост на Панонско-моравската мисия на Кирил и Методий. Двамата братя не минават през територията на България, въпреки догадките за техния български произход - причините са три: 1.Византия пази тяхната мисия в тайна от България. 2.В определен момент за времето от 862-864 г България е враг на Великоморавия и е в съюз с Людовик Немски. 3. В България съществуват антихристиянски настроения след покръстванията от 864 и макар болярския антихристиански бунт да се датира през следващата година 865, няма конкретни исторически извори колко точно са продължили те. Доказателство за последното е, че мисиите са осъществявани по море от Константинопол до Венеция и обратно, тъй като е било нужно и съгласието на Рим. Ето тези са причините поради които освен, че няма изворови сведения за присъствието на Кирил и Методий в България, това посещение на практика не е осъществило, поради особена специфика на тези мисии и сложната дипломатическа обстановка. Неколкократните византийски хитрости към Рим с носенето на мощите на Клемент I от Крим, през Херсон в Рим и честите визити на Константин и Методий до Контантинопол, само показват колко сложна е била тяхната мисия и разкриват необходимостта от непрекъснато даване на указания в сложната политическа обстановка. В началото хитростите на ромеите успяват и Рим допуска до богослужение двамата дипломати. Методий дори е назначен официално от папата. Впоследствие папата далновидно преценя, че новата книжнина прокарва ромейските интереси и ортодоксията в богослужението, в резултат на което на Методий е забранено да служи в катедралата му, а само вън от нея. Обезпокоен Методий отново пътува до Константинопол за допълнителни указания. В тази игра на нерви Панонско-Моравската мисия напълно търпи провал.
Но делото на Кирил и Методий дефакто успява след цели 640 години от смъртта на Методий, която дата се счита за края на Панонско-Моравските мисии. В качеството си на неуспорим теолог Лутер се запознава с оборената от Константин Кирил философ триезична догма, че богослужение може да се извършва само на трите свещенни езика - латински, еврейски и гръцки.
Апологетиката на Кирил и до ден днешен пленява с изключителната си сила и гласи:”Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и Слънцето не грее ли еднакво на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух?” За хората словото е като Слънцето, което носи топлина;като дъжда, който напоявя Земята; като въздуха, който дава живот. И така, както човеците се нуждаят от слънце, въздух и вода, за да съществуват физически, така те се нуждаят и от буквите, които за тях са духовна храна. Тезата, която Кирил защитава е: всичко видимо е творение на Бога, всички народи еднакво се ползват от Божиите блага, между които са езиците, следователно всеки народ има право да въздава ”слава на Бога...на своя език”. Аргументите на Кирил са още по-убедителни поради умелото цитиране на свещените християнски книги-отначало старозаветните, после новозаветните евангелия и накрая най-авторитетните - речите на апостол Павел. Триезичниците са оборени чрез техните оръжия.
Кирил си служи и с текстове, цитиращи "Светото писание":
„В закона е писано: На чужди езици и с чужди уста ще говоря на този род, но и така ще ме послушат,казва господ.Затова езиците са белег не за тези, които не вярват, а за тези, които вярват.”
„И всеки език да изповядва, че Исус Христос е Господ за слава на Бога Отца, амин.”
Ето тази полемика и апологетика на Константин Кирил философ, която прави на пух и прах триезичната догма, неговият горчив опит във Великоморавия, както и превода на библията Еразъм, дават основание на Мартин Лутер да започне борба по превод на библията от гръцки на немски, с което окончателно разбива триезичната догма. Благодарение на Константин Кирил Философ, на Еразъм и на Мартин Лутер на схоластична с спяща Европа й са необходими цели 640 години душевно и езическо робство, за да отхвърли една грешна догма.
Мога без ни най-малко притеснение тук в тази статия да твърдя, че философското начало на Немското протестанство е поставено от Кирил философ, по-късно подето от Реформацията на Еразъм Ротердамски и философско-идейно-практически реализирани наново и феноменално от самия Мартин Лутер. Ето така можем да огледаме посятото семе на далечното духовно минало на Византия в корените на Протестанството.
Много български археофантасти, които се препитават в съвместителството и на историографи, вероятно според своя беден духовен произход, се напъват да твърдят, че Кирил и Методий са славянски братя. На тези археофантасти и на всички заблудени от тях трябва да им се разясни, че произход е едно, а дело и служба друго. Дори да са били свидетели на подобно славянско рождения на Кирил и Методий, то няма никакво значение, защото до края на живота си Кирил и Методий остават и се държат като византийски дипломати на служба, а както днес е добило гражданственост, са изпълнявали съвестно своите задължения към Византия, като истински дипломати от кариерата.
В този смисъл наистина трябва да си фантаст, за да приписваш на някой свойства, които ги няма. Ето защо ако един българин е на служба във Византия, той не е българин, а византиец, тъй като е изменил на интересите и службата на народа си. Този статус има точно наименование в лицето на епитета ренегат.
Много мили, но неистински и болни са опитите на подобни историографи да рисуват образите на Кирил и Методий, като българи, македонци, славяни, без те хабер да си имат за това, в какви нови краски ги рисуват, особено когато тяхното поведение е без изключение византийско и не би могло да бъде друго според тяхното възпитание, обучение и разбиране.
А когато пък се използва нарицанието "солунските братя", тогава тази двусмислица не изтъква факта, че става въпрос за братята като такива, а че те са братя на нас българите, което отново е опит да се суче и да се върже, че видете ли те ни били братя с тенденцията отново да си търсим роднинството с тях. Ето подобна генеалогия е гнусна работа в историята и гнусните му съчинители на такава, на които не знам как им е сладък хляба дето го ядат.
Нека на всички, които се опитват да мислят по този начин им набия в главите, че Кирил и Методий не могат да бъдат никакви други освен византийци, ромеи. Те не могат да бъдат такива каквито ни се прииска на нас, на нашето хрумване или на нашия кеф. На който господар служиш, такъв си и ти. Е няма как, солунските братя не са наши братя, а византийски братя.
Каквато и да е народността на Кирил и Методий, тя не променя общочовешката значимост на тяхното дело, а и не е нужно, когато няма преки исторически сведения тя да бъде съчинявана и дописвана.
Сега конкретно преминаваме към съществото на постинга.
В България почти не се изтъква факта, че след покръстването, цялата духовна власт е в ръцете и разбирането на гръцкото духовенство. Народът все още не разбира новата религия и нейната обредност. Вакуумът на религиозно осмисляне е значителен. Това е и опит на василевса да държи царя на българите в духовна и културна зависимост. Първите опити на славянско самосъзнание и държавна организация в земите на Великоморавия са подкрепени от Византия., която се опитва да си осигури северен съюзник в борбата си с българите. Тъй като по това време по тези земи живеят остатъчни оногури, разположени на изток от Дунав Византия нямала интереси към тях и затова пожелала да проповядва славянския език. Тези оногури румънците наричат секули, което преведено от латински, значи отцепници (а българите ги наричали маджари, което значи близките съседи; румънците ги нарекли така, защото изповядвали в последствие католизма).
По този начин обвързвала славяните с гръцкото свещенослужение и се борела за влияние с Рим и от друга печелила чрез най-пряк политически клиентелизъм великоморавци за свои политически съюзници. Според плановете на император Михаил III и патриарх Фотий, България била покръстена, но духовно зависима от Византия. Освен, че България останала враждебна страна за Византия и никой все още византиец не можел да се чувства сигурен на нейна земя, ромеите още помнели страшилището Крум и погрома му над Никифор. С други думи въпреки скорошното покръстване и сключения дълбок мир, Византия е далеч от вътрешнополитическите сътресения на България. С мирът Византия печели васал в лицето на Борис. Византия разтрогва съюза на Борис с Людовик Немски и реално осигурява политическата обезпеченост на Панонско-моравската мисия на Кирил и Методий. Двамата братя не минават през територията на България, въпреки догадките за техния български произход - причините са три: 1.Византия пази тяхната мисия в тайна от България. 2.В определен момент за времето от 862-864 г България е враг на Великоморавия и е в съюз с Людовик Немски. 3. В България съществуват антихристиянски настроения след покръстванията от 864 и макар болярския антихристиански бунт да се датира през следващата година 865, няма конкретни исторически извори колко точно са продължили те. Доказателство за последното е, че мисиите са осъществявани по море от Константинопол до Венеция и обратно, тъй като е било нужно и съгласието на Рим. Ето тези са причините поради които освен, че няма изворови сведения за присъствието на Кирил и Методий в България, това посещение на практика не е осъществило, поради особена специфика на тези мисии и сложната дипломатическа обстановка. Неколкократните византийски хитрости към Рим с носенето на мощите на Клемент I от Крим, през Херсон в Рим и честите визити на Константин и Методий до Контантинопол, само показват колко сложна е била тяхната мисия и разкриват необходимостта от непрекъснато даване на указания в сложната политическа обстановка. В началото хитростите на ромеите успяват и Рим допуска до богослужение двамата дипломати. Методий дори е назначен официално от папата. Впоследствие папата далновидно преценя, че новата книжнина прокарва ромейските интереси и ортодоксията в богослужението, в резултат на което на Методий е забранено да служи в катедралата му, а само вън от нея. Обезпокоен Методий отново пътува до Константинопол за допълнителни указания. В тази игра на нерви Панонско-Моравската мисия напълно търпи провал.
Но делото на Кирил и Методий дефакто успява след цели 640 години от смъртта на Методий, която дата се счита за края на Панонско-Моравските мисии. В качеството си на неуспорим теолог Лутер се запознава с оборената от Константин Кирил философ триезична догма, че богослужение може да се извършва само на трите свещенни езика - латински, еврейски и гръцки.
Апологетиката на Кирил и до ден днешен пленява с изключителната си сила и гласи:”Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и Слънцето не грее ли еднакво на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух?” За хората словото е като Слънцето, което носи топлина;като дъжда, който напоявя Земята; като въздуха, който дава живот. И така, както човеците се нуждаят от слънце, въздух и вода, за да съществуват физически, така те се нуждаят и от буквите, които за тях са духовна храна. Тезата, която Кирил защитава е: всичко видимо е творение на Бога, всички народи еднакво се ползват от Божиите блага, между които са езиците, следователно всеки народ има право да въздава ”слава на Бога...на своя език”. Аргументите на Кирил са още по-убедителни поради умелото цитиране на свещените християнски книги-отначало старозаветните, после новозаветните евангелия и накрая най-авторитетните - речите на апостол Павел. Триезичниците са оборени чрез техните оръжия.
Кирил си служи и с текстове, цитиращи "Светото писание":
„В закона е писано: На чужди езици и с чужди уста ще говоря на този род, но и така ще ме послушат,казва господ.Затова езиците са белег не за тези, които не вярват, а за тези, които вярват.”
„И всеки език да изповядва, че Исус Христос е Господ за слава на Бога Отца, амин.”
Ето тази полемика и апологетика на Константин Кирил философ, която прави на пух и прах триезичната догма, неговият горчив опит във Великоморавия, както и превода на библията Еразъм, дават основание на Мартин Лутер да започне борба по превод на библията от гръцки на немски, с което окончателно разбива триезичната догма. Благодарение на Константин Кирил Философ, на Еразъм и на Мартин Лутер на схоластична с спяща Европа й са необходими цели 640 години душевно и езическо робство, за да отхвърли една грешна догма.
Мога без ни най-малко притеснение тук в тази статия да твърдя, че философското начало на Немското протестанство е поставено от Кирил философ, по-късно подето от Реформацията на Еразъм Ротердамски и философско-идейно-практически реализирани наново и феноменално от самия Мартин Лутер. Ето така можем да огледаме посятото семе на далечното духовно минало на Византия в корените на Протестанството.
Произход на името на град Търново и други близки градове
В България има много селища, които имат общ с корен с град Търново и това е важно за разясняване. Коренът на името на град Търново е ясен. Той произлиза от ираноезичната дума за крепост или кула тур, туран, който в последствие е взета от римляните и латинизирана. По този начин и българите има две разнокоренови думи за крепост - една е Барну, от който произлизат корените на градовете Варна и Каварна; очевидно в прабългарския език представката "ка" е със значимостта на съвместие и съдружие, по същия начин както са налице думите хан и кавхан. Другата дума за крепост е търн или още турн. За оригинален корен на думата обаче се смята приръствието на гласната "ъ", която през вековете лесно се е променяла във всички останали варианти и затова произношението на града-столица е разнообразно - Тарнов, Тернов, Турнов, Търнов.
Българският град Трън, въпрек че прилича забележително на думата трън, всъщност е изменено във времето произношение - Таран ---> Тран-----> Трън. Този град всъщност е основна крепост на болярина Кракра Пернишки. Река Ерма също носи прабългарски корен на името на рода Ерми, от който е хан Гостун. Тази топонимия разкрива трайното присъствие на прабългари в региона. Възможно е част от Куберовите българи от струмишката област по времето от Аспарух до Пресиян да се предвижили в посока на север по поречието на река Струма. Друго село в Смолянска област се назовава Търън, заради близката си позиция до Момчиловата крепост на отстояние около 4 км.
Град Малко Търново също град, за който е валиден споменатия етимологичен произход.
Във силно военнизираното ежедневие на прабългарина, богатото присъствие на топоними с корен за думата крепост не би трябвало никак да ни учудва.
Със идентични корени на името, което удивително много прилича с името на град Търново са двата румънски града Турну Магуреле, разположен срещу град Никопол и Турну Северин, разположен срещу Кладова.
Името на град Турну Мъгуреле в превод означава планинска кула. Кулата е била част от укрепително съоръжение, построено от Юстиниан I през 6 век. Създаден на средновековното пристанище Турну. Турну е същия корен, както и при град Търново, но вероятно турну е съхранено по този начин в резултат на влашкото звукоизвличане и най много прилича на произношението Турнов на град Търново в миналото.
Българският град Трън, въпрек че прилича забележително на думата трън, всъщност е изменено във времето произношение - Таран ---> Тран-----> Трън. Този град всъщност е основна крепост на болярина Кракра Пернишки. Река Ерма също носи прабългарски корен на името на рода Ерми, от който е хан Гостун. Тази топонимия разкрива трайното присъствие на прабългари в региона. Възможно е част от Куберовите българи от струмишката област по времето от Аспарух до Пресиян да се предвижили в посока на север по поречието на река Струма. Друго село в Смолянска област се назовава Търън, заради близката си позиция до Момчиловата крепост на отстояние около 4 км.
Град Малко Търново също град, за който е валиден споменатия етимологичен произход.
Във силно военнизираното ежедневие на прабългарина, богатото присъствие на топоними с корен за думата крепост не би трябвало никак да ни учудва.
Със идентични корени на името, което удивително много прилича с името на град Търново са двата румънски града Турну Магуреле, разположен срещу град Никопол и Турну Северин, разположен срещу Кладова.
Името на град Турну Мъгуреле в превод означава планинска кула. Кулата е била част от укрепително съоръжение, построено от Юстиниан I през 6 век. Създаден на средновековното пристанище Турну. Турну е същия корен, както и при град Търново, но вероятно турну е съхранено по този начин в резултат на влашкото звукоизвличане и най много прилича на произношението Турнов на град Търново в миналото.
Град Варна и връзката му с божеството Варуна от индийската митология
Съседството на Балхия с Индия прави корените на топонимите общи за двата народа - българи и индийци. По тази логика иранското божество Митра прониква във ведическия пантеон, а индийския бог Варуна е взаимстван от съседите на индийците, поради което двата бога се отъждействяват в знак на приемствеността. Доказателство за това е самата древна индийска поема Махабхарата - величието на Бхара. Бхара е индийското звучене на страната Бактрия и нейната област, което удивително много съвпада с Балхара, поради обезвувачането на първия звук "а" от съседната л: Балхара ----> Бхара. Въпреки различният звуков състав, двете звукоизвличания са напълно сходни и не се нарушава тяхното сродство и етимологична идентичност.
Същото сходство се намира при Варна - Варуна. Само и единствено при изместване на ударението на първата буква а се получава същото звучене като днешното. Идентично е и наименованието на град Каварна. Неговата лоика търпи пълна аналогия с двойката думи кхан-кхаган и хан - кавхан, която приставка има свисъл на съседен, съвместен. И наистина географски градовете Варна и Каварна са на незначително разстояние един до друг, за да бъдат считани именно за съседни градове.
Същевременно думата вар в името на град Варна и божеството Варуна има сходния смисъл на глагола пазя като град-крепост и божеството, което е пазител на клетвата. В последният смисъл Варуна дели тази своя функция и с бог Митра.
Обаче тук напълно отхвърляме всякаква сходство и родство на името на бог Митра с името на бъларското селище Мадара. Така българският черноморски град има своите древни корени, дълбоко вплетени с митологията на Индия. Един от най-старите български градове може да се радва със своите наистина екзотични древни имена - Одесос и Варуна. Източната позиция и изложение на града наистина кореспондират с представите за обширно и необятно синьо небе, което за кръстниците на града е отговаряло на древното име на бога на небето Варуна.
Същото сходство се намира при Варна - Варуна. Само и единствено при изместване на ударението на първата буква а се получава същото звучене като днешното. Идентично е и наименованието на град Каварна. Неговата лоика търпи пълна аналогия с двойката думи кхан-кхаган и хан - кавхан, която приставка има свисъл на съседен, съвместен. И наистина географски градовете Варна и Каварна са на незначително разстояние един до друг, за да бъдат считани именно за съседни градове.
Същевременно думата вар в името на град Варна и божеството Варуна има сходния смисъл на глагола пазя като град-крепост и божеството, което е пазител на клетвата. В последният смисъл Варуна дели тази своя функция и с бог Митра.
Обаче тук напълно отхвърляме всякаква сходство и родство на името на бог Митра с името на бъларското селище Мадара. Така българският черноморски град има своите древни корени, дълбоко вплетени с митологията на Индия. Един от най-старите български градове може да се радва със своите наистина екзотични древни имена - Одесос и Варуна. Източната позиция и изложение на града наистина кореспондират с представите за обширно и необятно синьо небе, което за кръстниците на града е отговаряло на древното име на бога на небето Варуна.
Какво значи името Клеопатра
Димитър Георгиев - Даков
Макар Клеопатра VII да е с африкански жалка, нейния гръцки произход е неоспорим, което изисквало името й да е подобаващо гръцко. Така Птоломеите придържайки се към династическите правила на Древен Египет във фиктивен план, били могли да бъдат модерните фараони във всеки един аспект и с право заслужават подобна квалификация. Гръцките им корени попречили на пълната религиозна и държавна реставрация на Стария Египет. Буквалният превод на името на Клеопатра е "муза на отечеството", а в преносен смисъл като "майка на отечеството".
В исторически план името на чуждата династистия на Птоломеите се е нуждаела от силно патриотично име за своя жена монарх, поради което Клеопатра означава "покровителка на Египет", "покровителка на Патрос". Знае се, че Патрос е огромна област в Египет, тъй като по времето на Птоломеите Египет е бил разделен на три области. Името има строго определен политически контекст и е израз на желанието на монарсите от гръцки произход да бъдат приемани в патриотична светлина и отдаденост към интересите на държавата.
Макар Клеопатра VII да е с африкански жалка, нейния гръцки произход е неоспорим, което изисквало името й да е подобаващо гръцко. Така Птоломеите придържайки се към династическите правила на Древен Египет във фиктивен план, били могли да бъдат модерните фараони във всеки един аспект и с право заслужават подобна квалификация. Гръцките им корени попречили на пълната религиозна и държавна реставрация на Стария Египет. Буквалният превод на името на Клеопатра е "муза на отечеството", а в преносен смисъл като "майка на отечеството".
В исторически план името на чуждата династистия на Птоломеите се е нуждаела от силно патриотично име за своя жена монарх, поради което Клеопатра означава "покровителка на Египет", "покровителка на Патрос". Знае се, че Патрос е огромна област в Египет, тъй като по времето на Птоломеите Египет е бил разделен на три области. Името има строго определен политически контекст и е израз на желанието на монарсите от гръцки произход да бъдат приемани в патриотична светлина и отдаденост към интересите на държавата.
Произход на имената на село Мадара и на Мадарския конник
Има две погрешни етимологични теории за произхода на името Мадара. Първата извежда името на българското име от гръцката дума "мадарос", което значи гол, пуст, олисял и е корен на медицинския термин в кожните заболявания, наречен мадарозис или мадароза, свързан с окапване и олисяване на космените фоликули на скалпа, веждите и космите по тялото. Сами разбирате, че между Мадара и мадарозис няма почти никаква връзка и подобни спекулации са псевдонаучни. ръцката дума няма никакво отношение към етимологичния генезис на един български паметник. По този повод, за да оправдаят псевдонаучните си хрумвания, някои изследователи считат паметника за тракийско и гръцко дело посветено на похода на Дарий първи в Дакия, но кой разумен човек би повярвал, че антагонизма на гърците към персите и на гонените от Дарий траки би се състоял в градеж на паметник на нашественика и поробителя Дарий. Звучи напълно абсурдно.
Втората абсурдна етимологична теория на за произхода на името Мадара свързва неговия генезис с бог Митра от индоиранския азиатски пантеон. Всъщност името Митра е изключително стабилно по своя звуков състав, представлява твърда и еволюирала фонетична контрукция и не може да претърпи никакви звукови трансформации и произношения, които да го доведат до варианта посочен със прехода Митра---> Мадара. Подобен етимологичен генезис е абсурден.
Вместо последната абсурдна теория тук се предлага напълно автентична теория за произхода на името Мадара. Името Мадара произлиза от област в семерозападната част на индийския субматерик в непосредствено съседство с областта на българска Бактрия или Балхара, наречена Мадра. Българите мигрирайки из далечните територии на своите временни или постоянни поселения пренасят имената на техните стари топоними, с които са свикнали и които исторически им носят спомените за тяхната по-стара родина като знак на културална приемственост. Забележително е колко сходно фонетически и напълно идентично звучат двете буквени кострукции Мадра и Мадара. Те дори не осъществяват етимологичен преход, тъй като фонетично са идентични. Тоест в своя топонимен генезис двете думи има съотношение за равенство, вместо за преход. Или Мадра=Мадара, вместо Мадра------->Мадара. Името Мадра е име на древен регион на индийския субматерик и на неговите обитатели в северозападния край на Индия.
Имената на Мадара, Варна и Каварна имат строго индийско-балхарийски произход, а не са ираноезичен корен. Това показва и доказва автохтонния произход на топонимите от земите с най-древно поселение на българите. С други думи тези топоними доказват съседските взаимотношение на българите с индийците, които са били техните севернозападни съседи.
По данните на Панини, /древен индийски книжовник/ в страната Вахика живее народа Мадри.
Втората абсурдна етимологична теория на за произхода на името Мадара свързва неговия генезис с бог Митра от индоиранския азиатски пантеон. Всъщност името Митра е изключително стабилно по своя звуков състав, представлява твърда и еволюирала фонетична контрукция и не може да претърпи никакви звукови трансформации и произношения, които да го доведат до варианта посочен със прехода Митра---> Мадара. Подобен етимологичен генезис е абсурден.
Вместо последната абсурдна теория тук се предлага напълно автентична теория за произхода на името Мадара. Името Мадара произлиза от област в семерозападната част на индийския субматерик в непосредствено съседство с областта на българска Бактрия или Балхара, наречена Мадра. Българите мигрирайки из далечните територии на своите временни или постоянни поселения пренасят имената на техните стари топоними, с които са свикнали и които исторически им носят спомените за тяхната по-стара родина като знак на културална приемственост. Забележително е колко сходно фонетически и напълно идентично звучат двете буквени кострукции Мадра и Мадара. Те дори не осъществяват етимологичен преход, тъй като фонетично са идентични. Тоест в своя топонимен генезис двете думи има съотношение за равенство, вместо за преход. Или Мадра=Мадара, вместо Мадра------->Мадара. Името Мадра е име на древен регион на индийския субматерик и на неговите обитатели в северозападния край на Индия.
Имената на Мадара, Варна и Каварна имат строго индийско-балхарийски произход, а не са ираноезичен корен. Това показва и доказва автохтонния произход на топонимите от земите с най-древно поселение на българите. С други думи тези топоними доказват съседските взаимотношение на българите с индийците, които са били техните севернозападни съседи.
По данните на Панини, /древен индийски книжовник/ в страната Вахика живее народа Мадри.
Произход на името на планината Витоша
Оригинална статия на Димитър Георгиев - Даков
Името "Витоша" според проф. Д. Дечев има тракийски произход и означава "двувърха, двуделна". По-старите имена - Скопиус, Скомброс, Скомиос имат общото значание "стръмна планина", което напълно й приляга! Тукидит я споменава през V век пр. н. е. Тя често е укривала населението на Софийско поле от нашествия- през 370г. весготите, 442г. хуните начело с Атила, 474г. осготите и др. През лятото, голяма част от хората се качвали в планината за да избегнат болести като чумата и да укрият децата си от потурчване. Стратегическото разположение на полето е довело до издигането на крепости - на вр. Момина скала над Бояна, Големо Градище и Калето над Драгалевци и др. Старите имена на планината, споменати в съчиненията на Тукидит (името Скомиос), на Аристотел (името Скомброс) и Плиний Стари (името Скопиос) нямат сходство, както обикновено се изтъква. Според някои автори обаче и трите имена, споменати от старогръцките автори, се свеждат към значението "остра, стръмна планина".
Най-старото има на Витоша е Скопар (Vв. Пр. Хр.), което по-късно е станало Скомпос или Скопиос и означава "стръмна планина". Със сегашното си име Витоша е известна от Средновековието, като значението е двувърха (двуглава) планина.
Названието скопиус според новото виждане за произхода на древното име на планината идва от гръцката дума skopios, което означава кула, наблюдателница, заради разположението на множество наблюдателни кули в планината, която предлага, заради своите стръмни склонове чудесна видимост към Софийското поле. Не е правилно да се счита, че, скопиус значи стръмна планина. Планината от древността е била осеяна с наблюдателни постове, тъй като е предлагала съвършена видимост в околните низини. Заради това в превод от гръцки трябва старото име на планината Витоша, което е Скопиус да с превежда със значението на "планината кула".
Тъй като името Витоша се появява през средновековието, то има типично български генезис. Старите имена са оставили своя отпечатък върху сегашните топоними на планината в името на връх Скопарник, висок 2226 м.
От името на планината по-късно произлизат ред лични нарицателни български имена.
Тук се предлагат две теории, които могат да бъдат свързани във своя омогенезис и омонимика.
Името на планината Витоша е удивително еднакво с името на речен приток на реката Синху, а именно реката Витаста в Индия, която извира от Хималаите. Тази река е свързана с топонимиката на древния район Мадра и неговия народ Мадра. Както вече обяснихме, името Мадара е точно копие на името Мадра. Реката Витаста тече в пределите на географския район Мадра. Множество от имената в Северна България имат свой азиатски аналог във връзка с номадското преселение на прабългарския етнос. По каноните на старобългарското звукообразуване двата съседни звука с и т образуват новия звук "щ", който е съставен от ш и т. В този смисъл роизлизат и двата варианта Виташа и Витоша като лесни за вербализация, от които запазен до днес е само Витоша.
Другата теория свързва името на планината Витоша с Авитохол. Тъй като граматическите родове на двете имена се различават, женския аналог на името Авитохол е Авитоха. Първия звук "а" се обеззвучава от "в", който прави прехода Авитоха---->Витоха.
Въпреки разликата в етимологични преходи е възможно изначално корените на двете имена Авитохол и Витаста да са свързани още в древните земи на прабъларите и в пределите на тяхното старо отечество.
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/0/02/Map_of_Vedic_India.png
Името "Витоша" според проф. Д. Дечев има тракийски произход и означава "двувърха, двуделна". По-старите имена - Скопиус, Скомброс, Скомиос имат общото значание "стръмна планина", което напълно й приляга! Тукидит я споменава през V век пр. н. е. Тя често е укривала населението на Софийско поле от нашествия- през 370г. весготите, 442г. хуните начело с Атила, 474г. осготите и др. През лятото, голяма част от хората се качвали в планината за да избегнат болести като чумата и да укрият децата си от потурчване. Стратегическото разположение на полето е довело до издигането на крепости - на вр. Момина скала над Бояна, Големо Градище и Калето над Драгалевци и др. Старите имена на планината, споменати в съчиненията на Тукидит (името Скомиос), на Аристотел (името Скомброс) и Плиний Стари (името Скопиос) нямат сходство, както обикновено се изтъква. Според някои автори обаче и трите имена, споменати от старогръцките автори, се свеждат към значението "остра, стръмна планина".
Най-старото има на Витоша е Скопар (Vв. Пр. Хр.), което по-късно е станало Скомпос или Скопиос и означава "стръмна планина". Със сегашното си име Витоша е известна от Средновековието, като значението е двувърха (двуглава) планина.
Названието скопиус според новото виждане за произхода на древното име на планината идва от гръцката дума skopios, което означава кула, наблюдателница, заради разположението на множество наблюдателни кули в планината, която предлага, заради своите стръмни склонове чудесна видимост към Софийското поле. Не е правилно да се счита, че, скопиус значи стръмна планина. Планината от древността е била осеяна с наблюдателни постове, тъй като е предлагала съвършена видимост в околните низини. Заради това в превод от гръцки трябва старото име на планината Витоша, което е Скопиус да с превежда със значението на "планината кула".
Тъй като името Витоша се появява през средновековието, то има типично български генезис. Старите имена са оставили своя отпечатък върху сегашните топоними на планината в името на връх Скопарник, висок 2226 м.
От името на планината по-късно произлизат ред лични нарицателни български имена.
Тук се предлагат две теории, които могат да бъдат свързани във своя омогенезис и омонимика.
Името на планината Витоша е удивително еднакво с името на речен приток на реката Синху, а именно реката Витаста в Индия, която извира от Хималаите. Тази река е свързана с топонимиката на древния район Мадра и неговия народ Мадра. Както вече обяснихме, името Мадара е точно копие на името Мадра. Реката Витаста тече в пределите на географския район Мадра. Множество от имената в Северна България имат свой азиатски аналог във връзка с номадското преселение на прабългарския етнос. По каноните на старобългарското звукообразуване двата съседни звука с и т образуват новия звук "щ", който е съставен от ш и т. В този смисъл роизлизат и двата варианта Виташа и Витоша като лесни за вербализация, от които запазен до днес е само Витоша.
Другата теория свързва името на планината Витоша с Авитохол. Тъй като граматическите родове на двете имена се различават, женския аналог на името Авитохол е Авитоха. Първия звук "а" се обеззвучава от "в", който прави прехода Авитоха---->Витоха.
Въпреки разликата в етимологични преходи е възможно изначално корените на двете имена Авитохол и Витаста да са свързани още в древните земи на прабъларите и в пределите на тяхното старо отечество.
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/0/02/Map_of_Vedic_India.png
Произход в името на град Мелник
Оригинална статия на Димитър Георгиев - Даков
Според старата и по-първа етимологична теория за името на град Мелник академик Иван Дуйчев смята, че името Мелник има чисто славянски произход. Това той излага в своя труд от 1989 година наречен "Очерк върху средновековната история на Мелник". - В: Мелник. Градът в подножието на Славова крепост, София, Издателство на БАН, т.1.Името се извежда от старинната славянска дум мел - бяла глина, креда с което се означават скалите, сред които е разположен градът.
В действителност обаче това не е така и този подход за обяснение на името на града не е подчинен на етимологичната логика, а на предположение. Все пак основатели на града няма как имат предвид бялата глина и креда, с която се ознамават скалите около града, а някакъв друг мащабен и съществен за ялата околност белег.
Типичен само за района на Мелник и единствено в цялата околност са разположените там Мелнишки пирамиди. По-тъмния цвят на пясъчниците, които образуват пирамидите около Мелник е дал основание на тоавашните жители на града да го нарекат с гръцката дума за потъмнял и тъмен, която има два варианта "мелас" и "меланос". Тя е съставна дума на медицинския термин мелена, чийто корен също произлиза от от дума мелас, с таз особеност, че втората буква е се изписва като дифтонг. Тъй като етимологическия произход на името Мелник категорично показва неговия гръцки произход, старото име категорично звучи по един и същи начин без разлика в произношението - Меленико, Меленикон. Заради граничното разположение на града между Византия и България, той често е ту български, ту византийски. Българите превеждали писмените две гръцки форми на името Меленико и Меланико, Меленик и Малник, махайки гръцкото окончание. Така най-старите и изходни имена на града били двете дифтонгиални форми Меленик и Меланик. Последната форма заради обеззвучаването на а между л и н лесно се трансформира в окончателното име Меланик-----> Мелник.
В гръцкия език съществуват различни прилагателни за думата черен в зависимост от нюансите на цвета - маурос, мелас, меланос. С други думи етимолоичната хипотеза на академик Иван Дуйчев и моята, са изправени една срещу друга на нокти, защото според дадените обяснения в един и други случай за произхода на имената са използвани два срещуположни цвята. Оставам на читателите и от уважение към академика да направят сами своите изводи за достоверността на произхода на името на град Мелник.
Според старата и по-първа етимологична теория за името на град Мелник академик Иван Дуйчев смята, че името Мелник има чисто славянски произход. Това той излага в своя труд от 1989 година наречен "Очерк върху средновековната история на Мелник". - В: Мелник. Градът в подножието на Славова крепост, София, Издателство на БАН, т.1.Името се извежда от старинната славянска дум мел - бяла глина, креда с което се означават скалите, сред които е разположен градът.
В действителност обаче това не е така и този подход за обяснение на името на града не е подчинен на етимологичната логика, а на предположение. Все пак основатели на града няма как имат предвид бялата глина и креда, с която се ознамават скалите около града, а някакъв друг мащабен и съществен за ялата околност белег.
Типичен само за района на Мелник и единствено в цялата околност са разположените там Мелнишки пирамиди. По-тъмния цвят на пясъчниците, които образуват пирамидите около Мелник е дал основание на тоавашните жители на града да го нарекат с гръцката дума за потъмнял и тъмен, която има два варианта "мелас" и "меланос". Тя е съставна дума на медицинския термин мелена, чийто корен също произлиза от от дума мелас, с таз особеност, че втората буква е се изписва като дифтонг. Тъй като етимологическия произход на името Мелник категорично показва неговия гръцки произход, старото име категорично звучи по един и същи начин без разлика в произношението - Меленико, Меленикон. Заради граничното разположение на града между Византия и България, той често е ту български, ту византийски. Българите превеждали писмените две гръцки форми на името Меленико и Меланико, Меленик и Малник, махайки гръцкото окончание. Така най-старите и изходни имена на града били двете дифтонгиални форми Меленик и Меланик. Последната форма заради обеззвучаването на а между л и н лесно се трансформира в окончателното име Меланик-----> Мелник.
В гръцкия език съществуват различни прилагателни за думата черен в зависимост от нюансите на цвета - маурос, мелас, меланос. С други думи етимолоичната хипотеза на академик Иван Дуйчев и моята, са изправени една срещу друга на нокти, защото според дадените обяснения в един и други случай за произхода на имената са използвани два срещуположни цвята. Оставам на читателите и от уважение към академика да направят сами своите изводи за достоверността на произхода на името на град Мелник.
Известното село Стоб със Стобските пирамиди и проиходът на неговото име
Известното село Стоб в близост до Рилски Манастир в миналото е било град. Като такъв той е опустошен от сръбския владетел Стефан Неманя през 1190. Като град фигурира и по време на управлението на цар Иван Шишман през 1378 година в така наречената Рилска грамота. Както името на Мелник има връзка с основната забележителност на града - Мелнишките пирамиди, така и в произхода на село Стоб участват и са неразривно свързани скалните стълбове като основна природна забележителност в неговите околности.
В света са известни два града със същото наименование - древния град Стоби в древната областта Пеония, днешна Македония и българското село Стоб. Тук се смята, че произхода на имената на двата града, въпреки тяхното общо значение е напълно различен. Докато произходът на град Стоби е гръцки и идва от гръцката дума стобос (лош език, мъмрене) вероятно заради лошото гръцко говорене по тези земи в епохата преди Филип, то името на българското село Стоб има типичен старобългарски произход и идва от думата стобор и нейния кратък вариант стоб, което значи ограда, плет, тараба и което в контекста на типичните скални образувания точно отговаря, както на името на природния феномен, така и на името на населеното място. Името на село Стоб още от ранното среновековие отговаря точно на вида на природните образувания, а те не свой ред се оприличават на ограда и плет. Неправилно е схващането, че думата стобор е за означаване на стълб. В слая със стобор и стобори става дума за поредица от стълбове. В тази връзка се открива и генеалогичната връзка между двете български думи стоб - ограда и столб, като последната преминава в стълб в съвременния език. Думата "стълб" е една от най-древните думи на земята като символ на стремежа на човека да гради към небето. Староиндийското звучене на думата стълб е също идентично - староинд. stabhnāti. Шведското и датското звучене е също сходно - staver със значението "кол на ограда" и староисландското stopull „стълб“, заедно с латвийското stabs „стълб“.
Хипотеза за генезиса на старобългарската дума "стобор"
По своя произход думата стобор има сложен съставен характер, като корените на думата произтичат изцяло от страробългарския език. В българският език думата стобор има следните значения: 1. Название на жилищно помещение в българската къща (под стряхата). 2. Тесен коридор, който обикаля една, две или даже три страни на жилището - това значение на думата е разпространено в Странджа и не се различава сематично от предходното. 3. Ограда от колове, пръти, клони или дървени стълбове.
Тук се изказва хипотезата, че думата стобор е съставена от кореновото сливане на думите от старобългарския столб и обвор, като думата обвор също е сложна, съставна. Тя е образувана от представка об-, която има значение, за "нещо, което включва в себе си цялото" и воръ, вора, която староруска и старобългарска дума присъстваща и в полския език със значение на плет, ограда. В руският език думите воръ и вора със значение ограда са произлезли от старобългарската дума вра, която е глагол със значение навирам. Така макар и общия си произход смисълът се запазва в следното изречение: "Вра в обвора"(навирам добитъка в обора). Има и съществена смислова разлика между думата вор със значение на "ограда" и думата стобор със значение "ограда от стълби(стълбове)" когато се употребяват в единствено или множествено число. Така например вор и стобор се употребяват за означаване на единична ограда, докато обвор и стобори се употребяват за обозначаване на "обкръжаващи огради" или за загреждение, образувано от множество огради и това е въпреки разликата в числата между обор и стобори.
С други думи най-първичния план на образуване на сложната дума стобор е столбвор образувана от думите столб в модификацията стоб и обвор, чието сливане дава стобвор, което е еквивалентно на стобор. Така семантичното значение на думата стобор се различава коренно от значенията на обор и вор и означава "ограда от стълбове". Тази семантична концепция напълно отговаря на архитектурните означения, с които се ползвала думата в наименованията на отделните части от българското жилище. Така този лингвистичен анализ допълнително допринася за етимологичните търсения на произхода на името на средновековния град Стоб в България.
http://miglen.com/opendir/uploads/2009/08/m_1225652278_stob_piramidi_2_1.jpg
http://pirin.biz/images/stories/alberghi/GA-407/800px-stob-pyramids-9.jpg
Ето как започва Рилската грамота и тескста в който се цитира град Стоб:
Нещо благочестиво и много приятно и похвално за всички христолюбиви царе е това да обичат и да имат горещо желание към светите и божествени църкви, в които са изписани образите на Богочовека и на неговите светии. Защото царят се украсява с венец, с многоценни камъни и бисер, но също така и с благочестие и вяра към Бога и с почитание към светите Негови църкви.
Поради това и моето царство, което владее по помазание от Бога и по апостолско предание престола на светопочиналите царе, и заради благочестиво християнство и топла обич към Бога и почитание към светите негови църкви и към божествения Негов образ, и към всичките негови светии, но най-много за обновление, помен и милостиня на светопочиналите първопрестолни царе на българския престол, заради всичко това и моето царство, като узна за този закон и предание, благоизволи царството ми да дарува това благообразно и всенастоящо златопечатано слово на моето царство на манастира на царството ми на светия отец Иван Рилски, който се намира на мястото, наречено Рила, за всички негови села и за всички негови метоси, за всички владения и правдини, сиреч нови и стари.
А това са селата на светия отец Иван Рилски: селищата Варвара, Чрътов дол, Кръчино, Бъдино, Дриска и Гаган, което е планина; Орлица, манастирски метох до Бруждим, на височината Лохотница и низ Лохотница в Рила, и въз Рила у Бруждим. Освен това също и намиращите се отдясно на Царев вир, на Богородична църква, та на свети Прокопий на двата камъка и низ Рила до Варвара, та на свети Илия, та на Габровец и покрай брега на свети Георги, и на свети Архангел, та на Дриска и до крепостта пак отново нагоре над Царев вир нивите и лозята са манастирски. Но освен това и Ломница с Крушевица и Арменица, нивите, които са над село Пъстра въз Рила, и това всичко е манастирско. Също така село Бъзово, село Дебър, Абланово, Пъстра, село Гнидобрадско и Разложките попове, село Лешко, село Селище, село Дренов дол, градище Церово, село Долене, Градечница с людете по име, поп Тодор с децата си и с рода си, Петър Теодосов с братята си и всички правдини на това място. Също и средната планина, отгдето изтича Рила, та на Злана, та на Лепшор, така също с река Илийна, догдето се слива с Рила, и от Лепшор на Комаревски връх, та на Камен връх, та на Царев връх, та на Шипочен, на манастирския метох и отдясно на град Стоб в Рила и низ Рила - в Струма, и въз струма до Германщица, и въз Германщица до Българино, и въз Българино, та на Песи прескок, и на Агупови колиби, и на Шаак, и на Рибното езеро, и на Прекуковица, та пак на планина Рила. И над всички тези [земи] да има неотемлима власт този пустинножител Иван Рилски при показ на това златопечатано слово на моето царство.
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/7/78/RilskaGramota.JPG
В света са известни два града със същото наименование - древния град Стоби в древната областта Пеония, днешна Македония и българското село Стоб. Тук се смята, че произхода на имената на двата града, въпреки тяхното общо значение е напълно различен. Докато произходът на град Стоби е гръцки и идва от гръцката дума стобос (лош език, мъмрене) вероятно заради лошото гръцко говорене по тези земи в епохата преди Филип, то името на българското село Стоб има типичен старобългарски произход и идва от думата стобор и нейния кратък вариант стоб, което значи ограда, плет, тараба и което в контекста на типичните скални образувания точно отговаря, както на името на природния феномен, така и на името на населеното място. Името на село Стоб още от ранното среновековие отговаря точно на вида на природните образувания, а те не свой ред се оприличават на ограда и плет. Неправилно е схващането, че думата стобор е за означаване на стълб. В слая със стобор и стобори става дума за поредица от стълбове. В тази връзка се открива и генеалогичната връзка между двете български думи стоб - ограда и столб, като последната преминава в стълб в съвременния език. Думата "стълб" е една от най-древните думи на земята като символ на стремежа на човека да гради към небето. Староиндийското звучене на думата стълб е също идентично - староинд. stabhnāti. Шведското и датското звучене е също сходно - staver със значението "кол на ограда" и староисландското stopull „стълб“, заедно с латвийското stabs „стълб“.
Хипотеза за генезиса на старобългарската дума "стобор"
По своя произход думата стобор има сложен съставен характер, като корените на думата произтичат изцяло от страробългарския език. В българският език думата стобор има следните значения: 1. Название на жилищно помещение в българската къща (под стряхата). 2. Тесен коридор, който обикаля една, две или даже три страни на жилището - това значение на думата е разпространено в Странджа и не се различава сематично от предходното. 3. Ограда от колове, пръти, клони или дървени стълбове.
Тук се изказва хипотезата, че думата стобор е съставена от кореновото сливане на думите от старобългарския столб и обвор, като думата обвор също е сложна, съставна. Тя е образувана от представка об-, която има значение, за "нещо, което включва в себе си цялото" и воръ, вора, която староруска и старобългарска дума присъстваща и в полския език със значение на плет, ограда. В руският език думите воръ и вора със значение ограда са произлезли от старобългарската дума вра, която е глагол със значение навирам. Така макар и общия си произход смисълът се запазва в следното изречение: "Вра в обвора"(навирам добитъка в обора). Има и съществена смислова разлика между думата вор със значение на "ограда" и думата стобор със значение "ограда от стълби(стълбове)" когато се употребяват в единствено или множествено число. Така например вор и стобор се употребяват за означаване на единична ограда, докато обвор и стобори се употребяват за обозначаване на "обкръжаващи огради" или за загреждение, образувано от множество огради и това е въпреки разликата в числата между обор и стобори.
С други думи най-първичния план на образуване на сложната дума стобор е столбвор образувана от думите столб в модификацията стоб и обвор, чието сливане дава стобвор, което е еквивалентно на стобор. Така семантичното значение на думата стобор се различава коренно от значенията на обор и вор и означава "ограда от стълбове". Тази семантична концепция напълно отговаря на архитектурните означения, с които се ползвала думата в наименованията на отделните части от българското жилище. Така този лингвистичен анализ допълнително допринася за етимологичните търсения на произхода на името на средновековния град Стоб в България.
http://miglen.com/opendir/uploads/2009/08/m_1225652278_stob_piramidi_2_1.jpg
http://pirin.biz/images/stories/alberghi/GA-407/800px-stob-pyramids-9.jpg
Ето как започва Рилската грамота и тескста в който се цитира град Стоб:
Нещо благочестиво и много приятно и похвално за всички христолюбиви царе е това да обичат и да имат горещо желание към светите и божествени църкви, в които са изписани образите на Богочовека и на неговите светии. Защото царят се украсява с венец, с многоценни камъни и бисер, но също така и с благочестие и вяра към Бога и с почитание към светите Негови църкви.
Поради това и моето царство, което владее по помазание от Бога и по апостолско предание престола на светопочиналите царе, и заради благочестиво християнство и топла обич към Бога и почитание към светите негови църкви и към божествения Негов образ, и към всичките негови светии, но най-много за обновление, помен и милостиня на светопочиналите първопрестолни царе на българския престол, заради всичко това и моето царство, като узна за този закон и предание, благоизволи царството ми да дарува това благообразно и всенастоящо златопечатано слово на моето царство на манастира на царството ми на светия отец Иван Рилски, който се намира на мястото, наречено Рила, за всички негови села и за всички негови метоси, за всички владения и правдини, сиреч нови и стари.
А това са селата на светия отец Иван Рилски: селищата Варвара, Чрътов дол, Кръчино, Бъдино, Дриска и Гаган, което е планина; Орлица, манастирски метох до Бруждим, на височината Лохотница и низ Лохотница в Рила, и въз Рила у Бруждим. Освен това също и намиращите се отдясно на Царев вир, на Богородична църква, та на свети Прокопий на двата камъка и низ Рила до Варвара, та на свети Илия, та на Габровец и покрай брега на свети Георги, и на свети Архангел, та на Дриска и до крепостта пак отново нагоре над Царев вир нивите и лозята са манастирски. Но освен това и Ломница с Крушевица и Арменица, нивите, които са над село Пъстра въз Рила, и това всичко е манастирско. Също така село Бъзово, село Дебър, Абланово, Пъстра, село Гнидобрадско и Разложките попове, село Лешко, село Селище, село Дренов дол, градище Церово, село Долене, Градечница с людете по име, поп Тодор с децата си и с рода си, Петър Теодосов с братята си и всички правдини на това място. Също и средната планина, отгдето изтича Рила, та на Злана, та на Лепшор, така също с река Илийна, догдето се слива с Рила, и от Лепшор на Комаревски връх, та на Камен връх, та на Царев връх, та на Шипочен, на манастирския метох и отдясно на град Стоб в Рила и низ Рила - в Струма, и въз струма до Германщица, и въз Германщица до Българино, и въз Българино, та на Песи прескок, и на Агупови колиби, и на Шаак, и на Рибното езеро, и на Прекуковица, та пак на планина Рила. И над всички тези [земи] да има неотемлима власт този пустинножител Иван Рилски при показ на това златопечатано слово на моето царство.
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/7/78/RilskaGramota.JPG
Средновековният произход на името на село Пастра и неговото присъствие в грамотата на цар Иван Шишман към Рилския манастир
Оригинална статия на Димитър Геориев - Даков
Както и село Стоб, така и село Пастра са стари поселения от ранното средновековие. И двете населени места фигурират като град Стоб и село Пъстра в Рилската грамота на цар Иван Шишман. Един от най-импозантните царствени документи на последния български цар е издаден със златен печат през 21 септември 1378 година и един от малкото останали царски инсигнии, запазени по българските земи и свидетелстващи за бледата на факти средновековна история на България.
Произходът на името Пастра е със старобългарски произход. Това име произлиза от страбългарската дума пъстръ, която означава пъстър. Старобълтарската дума пъстръ има коренна етимологична разлика с гръцката дума за шарен, пъстър и разнообразен, която е ποικίλος. Това може да ни засвителства, че основателите на селището са българи от ранното средновековие. В последствие Името на селото Пъстръ се видоизменя на Пъстра, запазвайки отново мъжкия граматичен род, въпреки окончанието. В още по-късен етап именно във времето след грамотата на цар Иван Шишман в хронологичен аспект, името Пъстра без етимологически пречки и девиации се видоизменя в Пастра, като двете наименования са етимологически тъждествени и еднакви: Пъстра=Пастра. Така името "пастра" пренася през вековете спомена и културата на старобългарския език. Съвременната книжовна дума пъстър произлиза от инверсията на звуковете в думата пъстръ и показва изключително близката генеалогия на съвременния книжовен и старобългарски език.
Село Пастра е известно с пещерата на Иван Рилски.
http://vilibg.net/attr_pics/42_1.jpg
http://nqmam.info/Rila/okoto.JPG
http://pirin.biz/images/stories/alberghi/GA-17/2.jpg
Както и село Стоб, така и село Пастра са стари поселения от ранното средновековие. И двете населени места фигурират като град Стоб и село Пъстра в Рилската грамота на цар Иван Шишман. Един от най-импозантните царствени документи на последния български цар е издаден със златен печат през 21 септември 1378 година и един от малкото останали царски инсигнии, запазени по българските земи и свидетелстващи за бледата на факти средновековна история на България.
Произходът на името Пастра е със старобългарски произход. Това име произлиза от страбългарската дума пъстръ, която означава пъстър. Старобълтарската дума пъстръ има коренна етимологична разлика с гръцката дума за шарен, пъстър и разнообразен, която е ποικίλος. Това може да ни засвителства, че основателите на селището са българи от ранното средновековие. В последствие Името на селото Пъстръ се видоизменя на Пъстра, запазвайки отново мъжкия граматичен род, въпреки окончанието. В още по-късен етап именно във времето след грамотата на цар Иван Шишман в хронологичен аспект, името Пъстра без етимологически пречки и девиации се видоизменя в Пастра, като двете наименования са етимологически тъждествени и еднакви: Пъстра=Пастра. Така името "пастра" пренася през вековете спомена и културата на старобългарския език. Съвременната книжовна дума пъстър произлиза от инверсията на звуковете в думата пъстръ и показва изключително близката генеалогия на съвременния книжовен и старобългарски език.
Село Пастра е известно с пещерата на Иван Рилски.
http://vilibg.net/attr_pics/42_1.jpg
http://nqmam.info/Rila/okoto.JPG
http://pirin.biz/images/stories/alberghi/GA-17/2.jpg
Различен езиков произход в етимология на името на богинята Ищар. Произход на името на река Дунав.
Оригинална статия на Димитър Василев Георгиев
Името на акадската богиня Ищар е свързано с богинята на любовта, на желанието и любовния апетит, символ на ненаситната жизнена и сексуална енергия. В този смисъл името й е напълно етимолоично свързано с турцизма запазен и до ден днешен в българския език "ищах" (ищах е турска дума производна от арабски и ирански), която е корен или производна от името Ищар, като името на обгинята е образува по правилото за азиатските божества Ищах-ра----->Ищара----Ищар подобно на божествата Митра, Тангра, Заратустра, Амон-ра.
Какво значи името на богинята на любовта?
Думата ищах напълно покрива семнатичния пълнеж на името Ищар и значи охота, ненаситност, жажда, щение, желание, искане, воля, апетит.
От името на богинята Ищар е и произхода на река Истър (Дунав), както се изписва името Ищар в плочките от древния град Ебла - Истър-ра. Вероятно близкото съседство и общият индо-ирански произход на хората от този граничен район между хети и траки. Град Истър в делтата на Дунав е със същият произход, който по-късно звучи като гръцкото Истриос, а след латинизацията звучи като Истриум. Семантично богинята на любовта не е обозначавана като река, но траките са могли да придадат значение на тази оляма река като "майка или жена, даваща живот и любов", но при наводнения да се асоиира любовния и имполсивен гняв на любовното божество, което дава и взема. Вероятно в началните етапи на образуването на името, то е звучало Истар, което е равнозначно на Ищар. Логично е Дунав да бъде обект на обожествяване в ранните религиозни общности, тъй-като за времето си тя е била още по-пълноводна и надминавала в сетивното си възприятие на човек реките от Двуречието - Тигър и Ефрат.
В древният град Alalah в древна Антиохия и днешна Турция ,нейното име е описано с Акадограмата IŠTAR плюс фонетичното окончание -ра, като IŠTAR- ra или преведено на български то звучи ИСТЪР-RA, което е точен аналог на името на река Дунав, която според тази етимолоична концепция е древната "река на Любовта" или само "реката на Иштар, Истър" на местните диалекти.
Премествайки култа на богинята на любовта Ищар от шумер през Акад, Ебла и накрая през хетите и балканите, нейното име, а така също и нейното регионално звучене и семантично означаване, също търпели промени. Защото няма никакво съмнение, че по-късно култа на богинята станал повсеместен в Азия и се разпространил сред много народи, така, че поради най-старите сведения, които имат историорафите, честта да бъдат първите създатели на този култ се пада на шумерите.
Семантична разлика има и между богините Ищар и Ишхара или Ишара(Ишара е хетската богиня на любовта), които въпреки това са отъждествявани. Ишхара означава още богиня на обещанието и клетвата, богиня на договора и на любовта. Очевидно регионалните племенни разбирания на хетите и техните социални и любовни практики са дали изменението на първоначално известния култ, а с това и на името на богинята.
И в този смисъл ето я и етимологичната разлика, насложена върху семантичната -Иштара се обяснява като и-, който е префикс за продължение, за непрекъснатост и ненаситност и штара, което е етимологично еквивалентно чара. Чаръ е старобългарската дума за чар, която има своите фонетични вариации в прабългарския и другите азиатски наречия. Така в семантичен план богинята на любовта е представена като богиня с непресекващ чар, която предизвиква любов и олицетворяна любов, раздавайки чар, магия за любов, желание за ненаситна любов в качеството си на божество. Така чара като феномен и средство е основата, на която се изразява договора, клетвата, магията на любовта и обичта. Ишара съдържа в себе си договора и клетвата представени невидимо под законодателния знак на чара (шара, чаръ, тсаръ: модификации в различните езици).
Инана е акадската богиня на любовта и е етимологично близка до Уон,Уона, Уонана или още Яна при прабългарите, която е символ на Венера и също има сакрално любовно значение.
Аштарте, Астарте или Аштарт са други гърцизирани форми на името на богинята Ищар. Тя само показва и ясно обрисува как езиците в които се правят чужди заемки не могат да пазят лингвистичните основи на заимстваните думи изцяло. Затова не бива да ни учудват много фонетични фарианти на името на богинята.
Не е изключено да е налице културна граница между поведението на хетите с Ишара и шумерите с Ищар, в култа на първите от които да превалира чара, магията и любовната клетва, докато в култа на шумерите да превалира обожествяяване на желанието, страстта, любовта като божествен сурогат. И в тази връзка знаейки злощастната съдба и двата народа, не можем да не се отчете, че шумерите макар и претопени от Вавилон, оставят своето културно и ентическо наследство, докато хетите изчезват напълно от хоризонта на цивилизацията, заедно с тяхната култура и писменност. Трябва да се подчертае, че подобна културно-религиозна криза, която не обвързва култа към любовта с култа към социален просперитет е водела до политическото затриване на много народи и нации. Примерите са безбройни. Ще се задоволим с полинезийците от Великденските острови и тяхната култура моаи, която се вижда на снимката. Погрешните религиозни залитания на един народ могат фатални за неговото съществуване. От тази съдба не убягват и българите, за коите ще бъде посветен следващия постинг.
Файл:Osterinsel Moais am Berghang im Landesinnern.jpg
Богинята Астарте:
http://www.teenwitch.com/DATE/YR/1999/08/ASTARTE.JPG
http://englishatheist.org/creation/011.png
http://www.sacred-texts.com/lcr/eod/img/fig09.jpgIshtar
File:Dama de Galera (M.A.N. Madrid) 01.jpg
Името на акадската богиня Ищар е свързано с богинята на любовта, на желанието и любовния апетит, символ на ненаситната жизнена и сексуална енергия. В този смисъл името й е напълно етимолоично свързано с турцизма запазен и до ден днешен в българския език "ищах" (ищах е турска дума производна от арабски и ирански), която е корен или производна от името Ищар, като името на обгинята е образува по правилото за азиатските божества Ищах-ра----->Ищара----Ищар подобно на божествата Митра, Тангра, Заратустра, Амон-ра.
Какво значи името на богинята на любовта?
Думата ищах напълно покрива семнатичния пълнеж на името Ищар и значи охота, ненаситност, жажда, щение, желание, искане, воля, апетит.
От името на богинята Ищар е и произхода на река Истър (Дунав), както се изписва името Ищар в плочките от древния град Ебла - Истър-ра. Вероятно близкото съседство и общият индо-ирански произход на хората от този граничен район между хети и траки. Град Истър в делтата на Дунав е със същият произход, който по-късно звучи като гръцкото Истриос, а след латинизацията звучи като Истриум. Семантично богинята на любовта не е обозначавана като река, но траките са могли да придадат значение на тази оляма река като "майка или жена, даваща живот и любов", но при наводнения да се асоиира любовния и имполсивен гняв на любовното божество, което дава и взема. Вероятно в началните етапи на образуването на името, то е звучало Истар, което е равнозначно на Ищар. Логично е Дунав да бъде обект на обожествяване в ранните религиозни общности, тъй-като за времето си тя е била още по-пълноводна и надминавала в сетивното си възприятие на човек реките от Двуречието - Тигър и Ефрат.
В древният град Alalah в древна Антиохия и днешна Турция ,нейното име е описано с Акадограмата IŠTAR плюс фонетичното окончание -ра, като IŠTAR- ra или преведено на български то звучи ИСТЪР-RA, което е точен аналог на името на река Дунав, която според тази етимолоична концепция е древната "река на Любовта" или само "реката на Иштар, Истър" на местните диалекти.
Премествайки култа на богинята на любовта Ищар от шумер през Акад, Ебла и накрая през хетите и балканите, нейното име, а така също и нейното регионално звучене и семантично означаване, също търпели промени. Защото няма никакво съмнение, че по-късно култа на богинята станал повсеместен в Азия и се разпространил сред много народи, така, че поради най-старите сведения, които имат историорафите, честта да бъдат първите създатели на този култ се пада на шумерите.
Семантична разлика има и между богините Ищар и Ишхара или Ишара(Ишара е хетската богиня на любовта), които въпреки това са отъждествявани. Ишхара означава още богиня на обещанието и клетвата, богиня на договора и на любовта. Очевидно регионалните племенни разбирания на хетите и техните социални и любовни практики са дали изменението на първоначално известния култ, а с това и на името на богинята.
И в този смисъл ето я и етимологичната разлика, насложена върху семантичната -Иштара се обяснява като и-, който е префикс за продължение, за непрекъснатост и ненаситност и штара, което е етимологично еквивалентно чара. Чаръ е старобългарската дума за чар, която има своите фонетични вариации в прабългарския и другите азиатски наречия. Така в семантичен план богинята на любовта е представена като богиня с непресекващ чар, която предизвиква любов и олицетворяна любов, раздавайки чар, магия за любов, желание за ненаситна любов в качеството си на божество. Така чара като феномен и средство е основата, на която се изразява договора, клетвата, магията на любовта и обичта. Ишара съдържа в себе си договора и клетвата представени невидимо под законодателния знак на чара (шара, чаръ, тсаръ: модификации в различните езици).
Инана е акадската богиня на любовта и е етимологично близка до Уон,Уона, Уонана или още Яна при прабългарите, която е символ на Венера и също има сакрално любовно значение.
Аштарте, Астарте или Аштарт са други гърцизирани форми на името на богинята Ищар. Тя само показва и ясно обрисува как езиците в които се правят чужди заемки не могат да пазят лингвистичните основи на заимстваните думи изцяло. Затова не бива да ни учудват много фонетични фарианти на името на богинята.
Не е изключено да е налице културна граница между поведението на хетите с Ишара и шумерите с Ищар, в култа на първите от които да превалира чара, магията и любовната клетва, докато в култа на шумерите да превалира обожествяяване на желанието, страстта, любовта като божествен сурогат. И в тази връзка знаейки злощастната съдба и двата народа, не можем да не се отчете, че шумерите макар и претопени от Вавилон, оставят своето културно и ентическо наследство, докато хетите изчезват напълно от хоризонта на цивилизацията, заедно с тяхната култура и писменност. Трябва да се подчертае, че подобна културно-религиозна криза, която не обвързва култа към любовта с култа към социален просперитет е водела до политическото затриване на много народи и нации. Примерите са безбройни. Ще се задоволим с полинезийците от Великденските острови и тяхната култура моаи, която се вижда на снимката. Погрешните религиозни залитания на един народ могат фатални за неговото съществуване. От тази съдба не убягват и българите, за коите ще бъде посветен следващия постинг.
Файл:Osterinsel Moais am Berghang im Landesinnern.jpg
Богинята Астарте:
http://www.teenwitch.com/DATE/YR/1999/08/ASTARTE.JPG
http://englishatheist.org/creation/011.png
http://www.sacred-texts.com/lcr/eod/img/fig09.jpgIshtar
File:Dama de Galera (M.A.N. Madrid) 01.jpg
Християнската криза на прабългарите и Зороастър, първият учител на богомилите
Оригинална статия на Димитър В. Георгиев - Даков
Християнството поражда най-големият катаклизъм в българското общество. Този катаклизъм трае и днес в душите на българите. Българската държава, войнство и жреци не могат да се справят с неговото могъщо и закономерно-човеколюбиво настъпление, но политически са принудени да приемат неговата инвазия. На територията на днешна България се сблъскват две монотеистични доктрини, чиято сила отеква в цяла Европа по най-тътнещ начин. Рим дори създава инквизицията заради непокорните българи населели Западна Европа. Какво по-силно явление е това, ако не касае цели два континента.
Кои са политически наложените средства, с които Българската държава трябва да приеме християнството. Първата и най-важната, нейният най-голям и силен враг Византия е християнския абсолют в региона.Възпрепятстванет на културния обмен както е ставало в годините от царуването на нехристиянските ханове не е дало добри, сигурни и трайни плодове, напротив, траскало е повече българи да приемат християнството, в това число и най-заможните.
Втората огромна причина, която озрява пред покръстителя на България княз Борис e християнската земя, която българите заемат. Земята на която Аспарух стъпва е осеяна с византийци християни, похристиянчени славяни и отдавна приели християнството римляни и траки. Траките не са последно място - те са на едно първите места.
Два са основните конфликти на религията на българите и християнските ценности: премахването почти из основи кастата на колобърите и жреците. Тази тенденция е възможна, защото изначално хановете от рода Дуло са християни и поставят едно ново невиждано начало по българските земи. Тенденцията е въведена още с Кубрат- Ховрат и неговите предшественици. Тъй като се детронира функцията на хана като жрец или поне това е затихваща функция, колобърството е напуснато от своята най-силна фигура - хана. Всъщност някои от дуалистичните ханове, каквито са Омурта и Пресиян водят горещи деспути с християните. Безспорно, най-ценни и подробни са записките на византийският пленник в двора на Омуртаг, християнинът Кинамон, който е описал подробно своите религиозни спорове с българския владетел: “...А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъквате Слънцето и Месеца и ме карате да се възхищавам от великолепието им, то знайте, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги, подвластни не само на Бога, но и на нас, хората...”. Същата мисъл на византиеца-християнин у изразена по-нататък и по втори начин: “...Ако вие хвалите Слънцето и Месеца (като ваши богове), аз се чудя на тяхното действително значение. Защото те са всъщност създания и слуги не само на Бог (християнския бог), но и на нас, хората...”. Така казвал Кинамон, на което Омуртаг отвръщал: ”...Не унижавай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателство за това е, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска земя...”. Очевидно тези спорове са завършили със победа на християнството, тъй като в в края на своето царуване Омуртаг е изобразяван с християнски инсигнии. Доказателство за това е, че на своя медальон хан Омуртаг е изкован не с един, а два християнски кръстта - един на короната и втори в ръката.
http://www.historymuseum.org/upload/fck_editor/v7.gif
Всичко това ни кара да приемем, че за да отговорят на политическите ситуации и да угодят на колобърите си, да запазят мирен и спокоен за по-дълго трона, някои ханове са прибягвали до духовно-религиозен дуализъм, удовлетворявайки своите собствени и обществени потребности и приемайки новата вяра. Както се вижда от медальона българския владетел е и импозантно императорско облекло - туника и хламида, която на дясното рамо на владетеля е закопчана от кръгла фибула - съвсем в унисон на тогавашната царска мода.
Дуализмът продължава през всички периоди преди въвеждането на християнството и след това. Той е израз на любовта на българина към неговото старо верую и уважението му, преданността му и желанието му да следва примера на Христос богочовека.
След вторият кървав конфликти унищожаването на почти цялото колобърство, само малка част от оцелелите колобри, за да запазят живота си приели християнството. От тях по късно-произлизат опитите за езическа реставрация, но те вече са загубили свойте силни позиции сред обществото. Новатя вяра помела всички възможни врати за реставрирането на старата. "Човешкият бог се оказал по-могъщ от космо-планетарното езическо вярване". Този конфликт не бил достатъчен, макар да бил в отговор на предизвиканите от колобрите и династичните родове прословути убийства на хановете след възкачването на Кормисош от рода Вокил.
Дошло времето на богомилството по времето на цар Петър, сина на Симеон . феодалната подялба - тройното господарство на цар, местен феодал и владика, съсипали материални и морално народа. Именно колобрите, приели християнството, знаели добре за зороастризма. Те заедно с други непредубедени монаси, подели борбата за доброто и злото от светлината на християнството.
Точно такава е и философско-религиозната доктрината на зороастризма - борбата на доброто със злото. Съвпадението на зороастризма с тази на богомилството, не може да не свидетелствата за фузията на зороастризъм и християнство, което резултира в схващанията на богомилството. оненията в България и провеждане на политика на геноцид след събора на цар Борил и последвалите гонения, дирижирани от Цариградската патриаршия.
Богомилството се явава толкова силен конкурент на християнизма в Европа, че се налага Рим да основе специален религиозен институт за мъчения и екзекуция, наречен Инквизиция с цел пазене чистотата на религията.
http://www.threetwoone.org/uggabugga/2006/spanish-inquisition-alternative.gif
[aufziehen20der20inquisition.jpg]
И макар християнската религия да е пълна с мъченици на вярата, които са безобразно измъчвани от своите врагове, същите методи безочливо са приложени от самата църква, унищожавайки вярата всобствената си доктрина.
http://store.picbg.net/pubpic/36/94/2e232ee89ee43694.jpg
Иронията в християнската църква е, че пазейки чистотата на вярата от нови идеи, които не биха погълнали христианизма, а само биха го осъвършенствали и развили, под диктата и светската власт уплашена от ересите църквата става палач, с което се лишава от философско и идейно обновление и така лишава себе си от прогрес. Оформилата се докрина на християнството така опазвана с помощта на светската власт в сферата на Догматизма, прави църквата неразвиваща се, консервативна и назадномислеща система, каквата всъщност е тя днес за огромна жалост, не можейки да се противопостави на новите по-мащабни и по-страшни ереси. Ако конфликта на догматична Европа с еретиците се бе състоял мирно и без ръката на Инквизицията, днес христиантвото щеше да тържествува от врата на врата, но естевствено, че и светът би бил по хубав, а кой би си го позволил това събитие да стане, църквата ли или нейния сюзерен - светската власт.
Християнството поражда най-големият катаклизъм в българското общество. Този катаклизъм трае и днес в душите на българите. Българската държава, войнство и жреци не могат да се справят с неговото могъщо и закономерно-човеколюбиво настъпление, но политически са принудени да приемат неговата инвазия. На територията на днешна България се сблъскват две монотеистични доктрини, чиято сила отеква в цяла Европа по най-тътнещ начин. Рим дори създава инквизицията заради непокорните българи населели Западна Европа. Какво по-силно явление е това, ако не касае цели два континента.
Кои са политически наложените средства, с които Българската държава трябва да приеме християнството. Първата и най-важната, нейният най-голям и силен враг Византия е християнския абсолют в региона.Възпрепятстванет на културния обмен както е ставало в годините от царуването на нехристиянските ханове не е дало добри, сигурни и трайни плодове, напротив, траскало е повече българи да приемат християнството, в това число и най-заможните.
Втората огромна причина, която озрява пред покръстителя на България княз Борис e християнската земя, която българите заемат. Земята на която Аспарух стъпва е осеяна с византийци християни, похристиянчени славяни и отдавна приели християнството римляни и траки. Траките не са последно място - те са на едно първите места.
Два са основните конфликти на религията на българите и християнските ценности: премахването почти из основи кастата на колобърите и жреците. Тази тенденция е възможна, защото изначално хановете от рода Дуло са християни и поставят едно ново невиждано начало по българските земи. Тенденцията е въведена още с Кубрат- Ховрат и неговите предшественици. Тъй като се детронира функцията на хана като жрец или поне това е затихваща функция, колобърството е напуснато от своята най-силна фигура - хана. Всъщност някои от дуалистичните ханове, каквито са Омурта и Пресиян водят горещи деспути с християните. Безспорно, най-ценни и подробни са записките на византийският пленник в двора на Омуртаг, християнинът Кинамон, който е описал подробно своите религиозни спорове с българския владетел: “...А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъквате Слънцето и Месеца и ме карате да се възхищавам от великолепието им, то знайте, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги, подвластни не само на Бога, но и на нас, хората...”. Същата мисъл на византиеца-християнин у изразена по-нататък и по втори начин: “...Ако вие хвалите Слънцето и Месеца (като ваши богове), аз се чудя на тяхното действително значение. Защото те са всъщност създания и слуги не само на Бог (християнския бог), но и на нас, хората...”. Така казвал Кинамон, на което Омуртаг отвръщал: ”...Не унижавай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателство за това е, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска земя...”. Очевидно тези спорове са завършили със победа на християнството, тъй като в в края на своето царуване Омуртаг е изобразяван с християнски инсигнии. Доказателство за това е, че на своя медальон хан Омуртаг е изкован не с един, а два християнски кръстта - един на короната и втори в ръката.
http://www.historymuseum.org/upload/fck_editor/v7.gif
Всичко това ни кара да приемем, че за да отговорят на политическите ситуации и да угодят на колобърите си, да запазят мирен и спокоен за по-дълго трона, някои ханове са прибягвали до духовно-религиозен дуализъм, удовлетворявайки своите собствени и обществени потребности и приемайки новата вяра. Както се вижда от медальона българския владетел е и импозантно императорско облекло - туника и хламида, която на дясното рамо на владетеля е закопчана от кръгла фибула - съвсем в унисон на тогавашната царска мода.
Дуализмът продължава през всички периоди преди въвеждането на християнството и след това. Той е израз на любовта на българина към неговото старо верую и уважението му, преданността му и желанието му да следва примера на Христос богочовека.
След вторият кървав конфликти унищожаването на почти цялото колобърство, само малка част от оцелелите колобри, за да запазят живота си приели християнството. От тях по късно-произлизат опитите за езическа реставрация, но те вече са загубили свойте силни позиции сред обществото. Новатя вяра помела всички възможни врати за реставрирането на старата. "Човешкият бог се оказал по-могъщ от космо-планетарното езическо вярване". Този конфликт не бил достатъчен, макар да бил в отговор на предизвиканите от колобрите и династичните родове прословути убийства на хановете след възкачването на Кормисош от рода Вокил.
Дошло времето на богомилството по времето на цар Петър, сина на Симеон . феодалната подялба - тройното господарство на цар, местен феодал и владика, съсипали материални и морално народа. Именно колобрите, приели християнството, знаели добре за зороастризма. Те заедно с други непредубедени монаси, подели борбата за доброто и злото от светлината на християнството.
Точно такава е и философско-религиозната доктрината на зороастризма - борбата на доброто със злото. Съвпадението на зороастризма с тази на богомилството, не може да не свидетелствата за фузията на зороастризъм и християнство, което резултира в схващанията на богомилството. оненията в България и провеждане на политика на геноцид след събора на цар Борил и последвалите гонения, дирижирани от Цариградската патриаршия.
Богомилството се явава толкова силен конкурент на християнизма в Европа, че се налага Рим да основе специален религиозен институт за мъчения и екзекуция, наречен Инквизиция с цел пазене чистотата на религията.
http://www.threetwoone.org/uggabugga/2006/spanish-inquisition-alternative.gif
[aufziehen20der20inquisition.jpg]
И макар християнската религия да е пълна с мъченици на вярата, които са безобразно измъчвани от своите врагове, същите методи безочливо са приложени от самата църква, унищожавайки вярата всобствената си доктрина.
http://store.picbg.net/pubpic/36/94/2e232ee89ee43694.jpg
Иронията в християнската църква е, че пазейки чистотата на вярата от нови идеи, които не биха погълнали христианизма, а само биха го осъвършенствали и развили, под диктата и светската власт уплашена от ересите църквата става палач, с което се лишава от философско и идейно обновление и така лишава себе си от прогрес. Оформилата се докрина на християнството така опазвана с помощта на светската власт в сферата на Догматизма, прави църквата неразвиваща се, консервативна и назадномислеща система, каквата всъщност е тя днес за огромна жалост, не можейки да се противопостави на новите по-мащабни и по-страшни ереси. Ако конфликта на догматична Европа с еретиците се бе състоял мирно и без ръката на Инквизицията, днес христиантвото щеше да тържествува от врата на врата, но естевствено, че и светът би бил по хубав, а кой би си го позволил това събитие да стане, църквата ли или нейния сюзерен - светската власт.
неделя, 20 септември 2009 г.
Не съм
Не съм
Dimitar Georgieff-Dakov
Не съм аз този,
който да лети
в небето,
не съм и онзи,
който влачи се
в земята.
Нито съм трети,
който ходи
по водата.
Аз съм човек
и за това
не искам аз
отплата.
Dimitar Georgieff-Dakov
Не съм аз този,
който да лети
в небето,
не съм и онзи,
който влачи се
в земята.
Нито съм трети,
който ходи
по водата.
Аз съм човек
и за това
не искам аз
отплата.
сряда, 16 септември 2009 г.
събота, 12 септември 2009 г.
Ти бе
Димитър Георгиев - Даков
Ти бе сянката на мойто тяло
и усмивката на моя ден,
бягаш от мен- слънцето е спряло,
призрак съм от теб пленен.
Ти бе мисълта ми утрин рано,
ти си спомен мен обзел,
ти си щастие желано,
ти си светлина в тунел.
Ти бе сянката на мойто тяло
и усмивката на моя ден,
бягаш от мен- слънцето е спряло,
призрак съм от теб пленен.
Ти бе мисълта ми утрин рано,
ти си спомен мен обзел,
ти си щастие желано,
ти си светлина в тунел.
Остани
Остани при мен подобно вятър,
остани като идея върху ножа остър,
остани тук и сега, за времето
когато ще те няма,
дори да си далеч от мен,
сега и тук не ще си измама.
Хвърли във мен
надеждата голяма
и за любима
аз ще те приема.
остани като идея върху ножа остър,
остани тук и сега, за времето
когато ще те няма,
дори да си далеч от мен,
сега и тук не ще си измама.
Хвърли във мен
надеждата голяма
и за любима
аз ще те приема.
Колкото до теб
Колкото и вятъра да те променя,
важното е, че си неизменно моя,
колкото тъга да те обзема тука,
аз все ще те измия със усмивка,
колкото и времето да те гони по пътя,
не избирай правото, а кръстопътя.
важното е, че си неизменно моя,
колкото тъга да те обзема тука,
аз все ще те измия със усмивка,
колкото и времето да те гони по пътя,
не избирай правото, а кръстопътя.
петък, 11 септември 2009 г.
Омразата и злобата
Безжизнена расте
омразата в човека
и смуче тя поне,
енергията черна,
и себе си рисува,
в цвят на вакла крава,
защото нищо
не й струва,
на дявола
да се продава.
Безжизнена расте
и злобата полека,
в сърцето на човека,
така живота му изтиска,
тъй както той поиска.
омразата в човека
и смуче тя поне,
енергията черна,
и себе си рисува,
в цвят на вакла крава,
защото нищо
не й струва,
на дявола
да се продава.
Безжизнена расте
и злобата полека,
в сърцето на човека,
така живота му изтиска,
тъй както той поиска.
Остани със мен
Димитър Георгиев - Даков
Остани със мене цяла нощ
защото аз безсилен съм
да те напусна,
не бих могъл
дори за миг
във този час
да си помисля за раздяла.
Остани със мене цял нощ,
а за живота ти недей
ми обещава,
не бих могъл
дори за миг,
да те насиля в това,
което си копняла.
Остани със мене цяла нощ
защото аз безсилен съм
да те напусна,
не бих могъл
дори за миг
във този час
да си помисля за раздяла.
Остани със мене цял нощ,
а за живота ти недей
ми обещава,
не бих могъл
дори за миг,
да те насиля в това,
което си копняла.
неделя, 6 септември 2009 г.
Разликата между прозата и поезията
Прозата е като живота - семпла, сиво-бледа, перманентно предсказуема. Добрата проза е като добрите мигове в живота, нещо малко по-добро от сивотата, която събужда душата за един по-добър живот изпълнен с очакване от трепети и въображение. Поезията е като екстаз, като вълна, като гледката от която нямаш глас и оставаш без думи,като най-силно сублимиралите мигове в живота. А екстазът не е просто живот, той е извън живота, отнасяйки в свят на безвремие, а силата на спомените му е толкова голяма, че може да помете всяка проза.
Ето това е разликата между прозата и поезията.
Ето това е разликата между прозата и поезията.
Престъпната любов
Димитър Георгиев - Даков
Той даваше всичко от себе си. Тя вземаше всичко неугледно, нагло и без скрупули - от трохите до големите залъци. Той й се радваше и усмихваше по един истински и щастлив начин, както само влюбения и отдаващ себе си човек може. Тя го гледаше студено и презрително, друг път незаинтересовано, трети път отегчено и незадоволено, сякаш добрите алтернативи на живота бяха за нея опропастени карти и късмети. Все едно две разноцветни и физически нееднородни планети сияеха в техния живот - едната червена и топла, другата хладна и синя. Единият имаше топлина да я дарява без свършек и опасност да се изчерпи, другият вземаше с пълни шепи без възможността да се засити. Нещо в природата им ги правеше тотално различни без възможност да получат обща сплав.
Но каква беше природата на тяхната любов. Благодеяние от двамата или благоразположение на взаимната изгода. Нито едно от двете. Просто природната им несъвместимост правеше органически поносим техния общ живот и съюз.Нецелесъобразността на съчетанието им бе парадокс на недопустимата хармония, в която двама слепи или полуслепи, се опитват да живеят като зрящи, но добре преструващи се артисти. Къде единият по-лош артист, къде другия по-талантлив.
Какво може да се говори за една парадоксална любов на неусетното нехармонично присъствие на двама заблудени.
Остава да разкажа за най-голямото престъпление, осъзнато и дирижирано само от единия. Какъв бе техния секс. Той бе една престъпна пародия. Сексуалният акт представляваше събрание между слон и мравка. Всичко бе стандартно. Всичко бе нормално и тривиално, до болка. Той имаше чувства и се стараеше да ги засвидетелства. Напъваше моторите, за да запали тлъстата й мелница и да смели житото й. Тя бе артист от народния театър. Играеше роли след роли, което го заблуждаваше за истината на нещата, защото от нейната уста можеше да чуе всичко без реалните подбуди и истинските действия. Когато той запъхтян копаеше чукарестото й лозе, тя не изпитваше наслада, защото както почвата й бе суха, така и природата й бе хладна. И вместо да свали грозните карти на нейното изродени съществуване, тя се забавляваше като правеше още един живот напълно сляп, заблуден и уродлив по същия начин, както и нейния собствен. Затова когато той напъваше да изкара вода от пресъхналите кладенци тя викаше като подивяла вакханка, но отвътре не чувстваше нищо, абсолютно нищо освен едно просто и досадно триене, което водеше до сърбеж, но не и до истинска наслада и възбуда. Истинска трагикомедия.
А той си мислеше, че й дава всичко, от което има нужда. Да, ама не. Двойното отрицание присъстваше като скачени съдове в техните измамни и неистински животи. Симулациите на любов бяха десерт и за двамата - единия лъжейки, а другия закусвайки с лъжи.
Ти сама избра да страдаш
и греховете да изкупваш,
не искаше да ме изчакаш,
а избора си да изстрадаш.
Той даваше всичко от себе си. Тя вземаше всичко неугледно, нагло и без скрупули - от трохите до големите залъци. Той й се радваше и усмихваше по един истински и щастлив начин, както само влюбения и отдаващ себе си човек може. Тя го гледаше студено и презрително, друг път незаинтересовано, трети път отегчено и незадоволено, сякаш добрите алтернативи на живота бяха за нея опропастени карти и късмети. Все едно две разноцветни и физически нееднородни планети сияеха в техния живот - едната червена и топла, другата хладна и синя. Единият имаше топлина да я дарява без свършек и опасност да се изчерпи, другият вземаше с пълни шепи без възможността да се засити. Нещо в природата им ги правеше тотално различни без възможност да получат обща сплав.
Но каква беше природата на тяхната любов. Благодеяние от двамата или благоразположение на взаимната изгода. Нито едно от двете. Просто природната им несъвместимост правеше органически поносим техния общ живот и съюз.Нецелесъобразността на съчетанието им бе парадокс на недопустимата хармония, в която двама слепи или полуслепи, се опитват да живеят като зрящи, но добре преструващи се артисти. Къде единият по-лош артист, къде другия по-талантлив.
Какво може да се говори за една парадоксална любов на неусетното нехармонично присъствие на двама заблудени.
Остава да разкажа за най-голямото престъпление, осъзнато и дирижирано само от единия. Какъв бе техния секс. Той бе една престъпна пародия. Сексуалният акт представляваше събрание между слон и мравка. Всичко бе стандартно. Всичко бе нормално и тривиално, до болка. Той имаше чувства и се стараеше да ги засвидетелства. Напъваше моторите, за да запали тлъстата й мелница и да смели житото й. Тя бе артист от народния театър. Играеше роли след роли, което го заблуждаваше за истината на нещата, защото от нейната уста можеше да чуе всичко без реалните подбуди и истинските действия. Когато той запъхтян копаеше чукарестото й лозе, тя не изпитваше наслада, защото както почвата й бе суха, така и природата й бе хладна. И вместо да свали грозните карти на нейното изродени съществуване, тя се забавляваше като правеше още един живот напълно сляп, заблуден и уродлив по същия начин, както и нейния собствен. Затова когато той напъваше да изкара вода от пресъхналите кладенци тя викаше като подивяла вакханка, но отвътре не чувстваше нищо, абсолютно нищо освен едно просто и досадно триене, което водеше до сърбеж, но не и до истинска наслада и възбуда. Истинска трагикомедия.
А той си мислеше, че й дава всичко, от което има нужда. Да, ама не. Двойното отрицание присъстваше като скачени съдове в техните измамни и неистински животи. Симулациите на любов бяха десерт и за двамата - единия лъжейки, а другия закусвайки с лъжи.
Ти сама избра да страдаш
и греховете да изкупваш,
не искаше да ме изчакаш,
а избора си да изстрадаш.
Колкото до теб
Колкото до теб
Колкото и вятъра да те променя,
важното е, че си неизменно моя,
колкото тъга да те обзема тука,
аз все ще те измия със усмивка,
колкото и времето да те гони по пътя,
не избирай правото, а кръстопътя.
Колкото и вятъра да те променя,
важното е, че си неизменно моя,
колкото тъга да те обзема тука,
аз все ще те измия със усмивка,
колкото и времето да те гони по пътя,
не избирай правото, а кръстопътя.
понеделник, 31 август 2009 г.
Хлад
Усещам твоята жестокост,
преди зло в теб да съм видял,
дори да си спокойна ти,
от теб струи въздух хладен
и леден мраз обзема мен
тъй бледен.
преди зло в теб да съм видял,
дори да си спокойна ти,
от теб струи въздух хладен
и леден мраз обзема мен
тъй бледен.
неделя, 23 август 2009 г.
Изгубена
Dimitar Gerogieff - Dakov
В погледа ти няма никой,
в устните ти няма сила,
никой не е твой владетел
и аз съм роб безсилен,
в прегръдката ти няма близост,
в ръцете ти няма желание.
Аз питам каква власт
твоята душа изгуби.
Lost
In your eyes there is none,
no moisture nor pity,
in your lips there is no strenght
no one is your ruler,
I am a slave weak,
In your embrace
there is no proximity,
in your hands no desire.
I wonder what power
lose your soul.
В погледа ти няма никой,
в устните ти няма сила,
никой не е твой владетел
и аз съм роб безсилен,
в прегръдката ти няма близост,
в ръцете ти няма желание.
Аз питам каква власт
твоята душа изгуби.
Lost
In your eyes there is none,
no moisture nor pity,
in your lips there is no strenght
no one is your ruler,
I am a slave weak,
In your embrace
there is no proximity,
in your hands no desire.
I wonder what power
lose your soul.
Може ли да те обичам тихо
Димитър Георгиев - Даков
Може ли да те обичам тихо,
без звук, без глас, без показност.
Може ли да вървя с теб плахо
и никъде да не те губя сляпо,
щом сам в нощта не виждам аз.
Може ли да те обичам тихо,
без звук, без глас, без показност.
Може ли да вървя с теб плахо
и никъде да не те губя сляпо,
щом сам в нощта не виждам аз.
четвъртък, 20 август 2009 г.
събота, 15 август 2009 г.
Всичко с теб направихме с любов
Всичко с теб
направихме с любов,
всичко в нас
родено бе в екстаз,
всичките ни мисли
горяха от любов,
те бяха любов,
а любовта спаси ни
от света покров.
направихме с любов,
всичко в нас
родено бе в екстаз,
всичките ни мисли
горяха от любов,
те бяха любов,
а любовта спаси ни
от света покров.
Неподвижен свят
Димитър Герогиев - Даков
В извора на спрелите минути
губим се и ние често пъти,
добро и обич следват наш'те стъпки,
без да усетим чистите им тръпки.
В изворите на реките спрели
всички птици далеч са излетели
и застоя вечен белег е за края,
който ще ни глътне без пощада.
В извора на спрелите минути
губим се и ние често пъти,
добро и обич следват наш'те стъпки,
без да усетим чистите им тръпки.
В изворите на реките спрели
всички птици далеч са излетели
и застоя вечен белег е за края,
който ще ни глътне без пощада.
Обичам те
Обичам границите
с теб да преминавам,
обичам зениците
в теб да гледам,
ей така със теб сам
безспирно полудявам.
Обичам стоповете
с теб да подминавам,
а после в косите
твои аз да се оплитам
и лесно виждам
как от погледите твои
аз се спирам,
в нашата любов свободна.
с теб да преминавам,
обичам зениците
в теб да гледам,
ей така със теб сам
безспирно полудявам.
Обичам стоповете
с теб да подминавам,
а после в косите
твои аз да се оплитам
и лесно виждам
как от погледите твои
аз се спирам,
в нашата любов свободна.
Суета
Димитър Георгиев - Даков
Просяците на внимание,
не са ли те страдание
за себе си и за околните,
окъпани в свойто отчаяние.
Просяци за одобрение,
вършат всичко с търпение,
правят всичко с упование,
да получат малко уважение.
Просяците на внимание,
не са ли те страдание
за себе си и за околните,
окъпани в свойто отчаяние.
Просяци за одобрение,
вършат всичко с търпение,
правят всичко с упование,
да получат малко уважение.
Ода за плътта
Димитър Георгиев - Даков
Плът - ти си наслада,
ти си тази, която страда.
Плът - ти си досада,
ти си и моя самотна награда.
Плът - ти си горда сграда,
в която всичко е на показ и се гледа.
Плът - ти си наслада,
ти си тази, която страда.
Плът - ти си досада,
ти си и моя самотна награда.
Плът - ти си горда сграда,
в която всичко е на показ и се гледа.
сряда, 12 август 2009 г.
неделя, 2 август 2009 г.
Идеята за личния Христос в музиката, философията и религията
В историята на музиката има съвсем малко творби, в които да се трактува самостоятелна философия или философска идея, която не присъства в академичните източници. Такава песен е Personal Jessus, в която се третира идеята, че личния Христос не е на църквата или обществото, а е на всяка личност поотделно и неповторимо. Идеята за личния Христос няма да срещнете в нито една религия. Идеята е за личния Христос е чиста съкровенна, която също може да бъде умърсена от нечисти ръце, ако не се ползва с нужната чистота на съзнанието. Реално божието присъствие не може да бъде колективно начинание, следователно, единственото присъствие на Иисус в нас е само в неговото лично присъствие в нас и в нашата лична концепция за него.
Във философията и религията идеята за личният Христос не присъства.
Всъщност идеята за личния Христос трябва да е есенциална идея в християнството, защото само чрез тази идея е постижим и реализуем Бог - чрез личното послание, чрез личата концепция и визия за бог, чрез личното и индивидуално-неповторимо присъствие на бог у всеки един от нас, но според сямата църква и религия, това е светотатство, защото така се принизява идеята за бога към всеки всеки един от нас, а Бог е възвисен и далече от нас, той не може да бъде близо и лично до нас, а самото чрез благодаянието на църквата, където е неговия дом и само там може да се долови неговото присъствие. Това смята официалната религия и нейното мнение противоречи отново пак на християнската идея, че Бог е навсякъде.
Във философията и религията идеята за личният Христос не присъства.
Всъщност идеята за личния Христос трябва да е есенциална идея в християнството, защото само чрез тази идея е постижим и реализуем Бог - чрез личното послание, чрез личата концепция и визия за бог, чрез личното и индивидуално-неповторимо присъствие на бог у всеки един от нас, но според сямата църква и религия, това е светотатство, защото така се принизява идеята за бога към всеки всеки един от нас, а Бог е възвисен и далече от нас, той не може да бъде близо и лично до нас, а самото чрез благодаянието на църквата, където е неговия дом и само там може да се долови неговото присъствие. Това смята официалната религия и нейното мнение противоречи отново пак на християнската идея, че Бог е навсякъде.
събота, 1 август 2009 г.
неделя, 26 юли 2009 г.
събота, 25 юли 2009 г.
петък, 10 юли 2009 г.
От къде произлиза името на град Варна и нейната връзка с Троя
От къде произлиза името на град Варна и нейната връзка с Троя
Димитър Георгиев - Даков
Когато нямаме история, нямаме дори какво да разкажем на децата си. Те растат в своебразен културно-исторически вакуум. До този момент няма добре формулирана теория за това откъде произлиза името на града. А това е градът с най-древно поселение в Европа. Въпреки това е унизително, че не знаем историята по произхода на името на този впечатлителен град.
От времето на тракийско-гръцкото поселение на града, той е носил името Одесос. Така е известен и във всички исторически източници. Популярност това название намира по времето след Троянската война. Имайки предвид днешната локализация на Троя в близост до Дарданелите, можем логически да заключим, че Одисей е имал две възможности за връщането си обратно. Единият е превилния път в южна посока от Дарданелите, а другия е през самите Дарданели. Можем да си представим колко непознато е било крайбрежието на на Евксински понт за йонийския итакиец Одисей. Очевидно 10-тте години на странстване са били дълга почивка на разгул и живуркане по тогавашните черноморски хотели. Пресъздадени от неговите другари в друга светлина, тези събития добиват характера на премеждия, заточения и мъки по намиране на обратния път за вкъщи. Тъй като още тогава крайбрежието е било на определени места гръцко, името Одесос на град Варна е най-голямото историческо доказателство, запазило и до днес, за точната географска локализация на злополучния маршрут по завръщането на Одисей. Завърналите се с него траки, участници във войната, очевидно се опитали да изхитрят известния със своята мъдрост Одисей, за да ги закара до родните им земи. И сега съвсем логично звучи възстановката, че в Троянската война са участвали племенни групи от двете страни на Босфора и говори за огромните мащаби, които в действителност военния конфликт е имал като отзвук в региона.
С други думи Троя е била нещо като сухоземен пропусквател на търговски кораби, изграещ ролята на морски пират. Нейното могъщество се изразявало археологически при разкопките на Шлиман с петнайсетте пласта на различни поселения, имащи различен племенен произход.
Високата крепостна стена била проектирана по начин, че да бъде непревземаема. Това показва само колко много врагове са имали троянците.
Едно от първите препятствия в пътешествието на Одисей било преминаването през чудовищата на Сцила и Харибда. Много изследователи мислят, че това е протокът Гибралтар. Това обаче е напълно погрешно. Пълният географски еквивалент, така точно и красноречиво разказан от гърците са един след друг следващите протоци Дарданели и Босфор. Няма друго по-точно описание за това произведение на Омир, което отново е пълно и вярно историческо свидетелство за отминали събития. В това отношение Омир е по-велик от Херодот и не той, а самия Омир е бащата на историята. Навярно по това време нивото на Световния океан било по високо, заради интензивното топене на ледниците и вероятно водите на Средиземно море влизали със страшна скорост през Дарданелите и Босфора. Днес подобно явление е нечувано, но то не пречи да е съществувало в древността като своеобразен катаклизъм, какъвто е бил избухването на вулкана Санторини и който също днес няма как да се види или представи в цялата му грандиозност. Вероятно явление наблюдавано през протоците между Азия и Европа е било прелюдия към по-големия потоп на света, предизвикал строенето на Кораба на Ной и загуването на много цивилизации като тази на шумерите.
Произходът на името на град Варна е строго прабългарски. Той произлиза от древен прабългарски град в Пакистан, наречен Varnu, а в по ново време се нарича като съвременния град Bannu в северозападната гранична провинция на Пакистан.
Жалко, че до този момент нито един историк не откри и не доказа този истински етимологичен произход на топонима Варна.
Димитър Георгиев - Даков
Когато нямаме история, нямаме дори какво да разкажем на децата си. Те растат в своебразен културно-исторически вакуум. До този момент няма добре формулирана теория за това откъде произлиза името на града. А това е градът с най-древно поселение в Европа. Въпреки това е унизително, че не знаем историята по произхода на името на този впечатлителен град.
От времето на тракийско-гръцкото поселение на града, той е носил името Одесос. Така е известен и във всички исторически източници. Популярност това название намира по времето след Троянската война. Имайки предвид днешната локализация на Троя в близост до Дарданелите, можем логически да заключим, че Одисей е имал две възможности за връщането си обратно. Единият е превилния път в южна посока от Дарданелите, а другия е през самите Дарданели. Можем да си представим колко непознато е било крайбрежието на на Евксински понт за йонийския итакиец Одисей. Очевидно 10-тте години на странстване са били дълга почивка на разгул и живуркане по тогавашните черноморски хотели. Пресъздадени от неговите другари в друга светлина, тези събития добиват характера на премеждия, заточения и мъки по намиране на обратния път за вкъщи. Тъй като още тогава крайбрежието е било на определени места гръцко, името Одесос на град Варна е най-голямото историческо доказателство, запазило и до днес, за точната географска локализация на злополучния маршрут по завръщането на Одисей. Завърналите се с него траки, участници във войната, очевидно се опитали да изхитрят известния със своята мъдрост Одисей, за да ги закара до родните им земи. И сега съвсем логично звучи възстановката, че в Троянската война са участвали племенни групи от двете страни на Босфора и говори за огромните мащаби, които в действителност военния конфликт е имал като отзвук в региона.
С други думи Троя е била нещо като сухоземен пропусквател на търговски кораби, изграещ ролята на морски пират. Нейното могъщество се изразявало археологически при разкопките на Шлиман с петнайсетте пласта на различни поселения, имащи различен племенен произход.
Високата крепостна стена била проектирана по начин, че да бъде непревземаема. Това показва само колко много врагове са имали троянците.
Едно от първите препятствия в пътешествието на Одисей било преминаването през чудовищата на Сцила и Харибда. Много изследователи мислят, че това е протокът Гибралтар. Това обаче е напълно погрешно. Пълният географски еквивалент, така точно и красноречиво разказан от гърците са един след друг следващите протоци Дарданели и Босфор. Няма друго по-точно описание за това произведение на Омир, което отново е пълно и вярно историческо свидетелство за отминали събития. В това отношение Омир е по-велик от Херодот и не той, а самия Омир е бащата на историята. Навярно по това време нивото на Световния океан било по високо, заради интензивното топене на ледниците и вероятно водите на Средиземно море влизали със страшна скорост през Дарданелите и Босфора. Днес подобно явление е нечувано, но то не пречи да е съществувало в древността като своеобразен катаклизъм, какъвто е бил избухването на вулкана Санторини и който също днес няма как да се види или представи в цялата му грандиозност. Вероятно явление наблюдавано през протоците между Азия и Европа е било прелюдия към по-големия потоп на света, предизвикал строенето на Кораба на Ной и загуването на много цивилизации като тази на шумерите.
Произходът на името на град Варна е строго прабългарски. Той произлиза от древен прабългарски град в Пакистан, наречен Varnu, а в по ново време се нарича като съвременния град Bannu в северозападната гранична провинция на Пакистан.
Жалко, че до този момент нито един историк не откри и не доказа този истински етимологичен произход на топонима Варна.
Едно безусловно доказателство за това кои са българите
Димитър Георгиев- Даков
В науката анонимния историческия сборник “Джагфар тарихъ” все още не може да се приеме като истинно средство за черпене на информация. Това обаче е най-достоверния източник за историята на древните българи. Той ни дава сведението, че начело на племето оногури хан Кубрат поставил син Испер или Аспар, който по-късно е известен като Исперих или Аспарух. Основното поселение на Аспарух било по делтата на река Дунав през 671. От тази дата може да бъде започне съществуването на държавата на Аспарух, а нейното юридическо озаконяване е чак до окончателната победа на Аспарух над Константин четвърти Погонат.
Изборът на Аспарух да посели Онгъла не е произволен. В него той намира сигурна блатиска и речна защита от хазарските нападения срещунеговия народ. От 670 до 680 десет години са необходими на Аспарух в неутралната позиция на Онгъла, за да се подготви за война. Както става ясно по-късно, пак благодарение на Онгъла, Аспарух печели и битката с Византия. Очевидно нездравата миризма на дунавски блата в Онгъла са влошили здравето на византийския император, който решил да отпътува за Месемврия на лечение. Блатистият терен, както и деморализираната армия без военначалник, обръщат окупацията на византийците в бягство, при което българите успяват да унищожат почти цялата войска. От това кратко описание се вижда колко далновиден стратег е Аспарух. При това привлича своя враг на собствена територия.
Защо Онгъла е български и кое е прякото свидетелство, че всичко свързано с него има пряко отношение към произхода на българската държава.
В резултат на спечелената битка Онгъла се превръща в столица на Аспарух в началото на неговото държавническо управление, което му напомня за спечелената пълна победа. По-късно Аспарух прави столицата Плиска, която очевидно засвидетелствала мощта на българите пред славяните. В действителност Аспарух обединява номадските народи по пътя си а на славяните в Мизия дава федералитет. Няма друга по мащабна държавническа дейност от тази Аспарух.
Днес етимологичният анализ на топонимиката и хидронимиката от този период ни дава основание за произхода на българите със абсолютна точност.
Да приемем сега, че историческия сборник “Джагфар тарихъ” не е достоверен.
Дълги години се смята, че това име означава "ъгъл", но в напоследък надделява мнението, че неговото старо тюркско значение е `укрепено място`.
В действителност тези предположение въобще не са верни. Наподобяването на звуците е от варианта даден от патриарх Никифор за името на Онгъла, който той произнася по конкретно Онглос, но това няма нищо общо с ъгъл.
Ето колко произволни могат понякога да бъдат етимологическите анализи, при това доста плитко направени.
Не е възможно столичното укрепление да е било извън Онгъла, когато там се сражават двете войски в едноименното сражение. Онгъла помества главното военното укрепление и голяма част от цивилното население. До 681 столица на България е военното укрепление при днешното село Никулицел. След териториалното разширение и отстъпване на земите на Мизия от Византия (Византия прави този ход, за да се саморазправят българите с враждебните славяни преселили се по тези земи пресичайки Дунава), Аспарух изгражда нова и модерна столица, което му отнема около 10 години. През периода 781-700 почти няма сведения за живота и политиката на Аспарух.
Каква е етимологическата загадка на Онгъла. Тя е проста. Всички исторически свидетелства сочат, че Аспарух е начело на племето на оногури или оногундури. Логично е областта да носи името на оногурите, които първи заселили този от столетия пуст и необитаван край. Най близкото селище бил тракийски черноморски град Истрос. Вероятно това била причината Аспар да започне да нарича себе си Испар или Испор, заради нариичаната преди това заета земя с името Истрия, а голямата река Дунав носила гръцкото име Истър, което всъщност било тракийско и много близко до това на българите. С други думи тракийското близко поселение по крайбрежието имало своите далечни близки корени с прабългарите, затова толкова си приличат имената Испор и Истър. Това навярно е и допълнителна причина да вярваме, че Аспарух се е движил по древни маршрути.
И така топонима Онгъл произлиза от името на племето на Аспарух оногури.
С това доказваме, че сведенията в историческия сборник “Джагфар тарихъ” са верни и правдоподобни.
В науката анонимния историческия сборник “Джагфар тарихъ” все още не може да се приеме като истинно средство за черпене на информация. Това обаче е най-достоверния източник за историята на древните българи. Той ни дава сведението, че начело на племето оногури хан Кубрат поставил син Испер или Аспар, който по-късно е известен като Исперих или Аспарух. Основното поселение на Аспарух било по делтата на река Дунав през 671. От тази дата може да бъде започне съществуването на държавата на Аспарух, а нейното юридическо озаконяване е чак до окончателната победа на Аспарух над Константин четвърти Погонат.
Изборът на Аспарух да посели Онгъла не е произволен. В него той намира сигурна блатиска и речна защита от хазарските нападения срещунеговия народ. От 670 до 680 десет години са необходими на Аспарух в неутралната позиция на Онгъла, за да се подготви за война. Както става ясно по-късно, пак благодарение на Онгъла, Аспарух печели и битката с Византия. Очевидно нездравата миризма на дунавски блата в Онгъла са влошили здравето на византийския император, който решил да отпътува за Месемврия на лечение. Блатистият терен, както и деморализираната армия без военначалник, обръщат окупацията на византийците в бягство, при което българите успяват да унищожат почти цялата войска. От това кратко описание се вижда колко далновиден стратег е Аспарух. При това привлича своя враг на собствена територия.
Защо Онгъла е български и кое е прякото свидетелство, че всичко свързано с него има пряко отношение към произхода на българската държава.
В резултат на спечелената битка Онгъла се превръща в столица на Аспарух в началото на неговото държавническо управление, което му напомня за спечелената пълна победа. По-късно Аспарух прави столицата Плиска, която очевидно засвидетелствала мощта на българите пред славяните. В действителност Аспарух обединява номадските народи по пътя си а на славяните в Мизия дава федералитет. Няма друга по мащабна държавническа дейност от тази Аспарух.
Днес етимологичният анализ на топонимиката и хидронимиката от този период ни дава основание за произхода на българите със абсолютна точност.
Да приемем сега, че историческия сборник “Джагфар тарихъ” не е достоверен.
Дълги години се смята, че това име означава "ъгъл", но в напоследък надделява мнението, че неговото старо тюркско значение е `укрепено място`.
В действителност тези предположение въобще не са верни. Наподобяването на звуците е от варианта даден от патриарх Никифор за името на Онгъла, който той произнася по конкретно Онглос, но това няма нищо общо с ъгъл.
Ето колко произволни могат понякога да бъдат етимологическите анализи, при това доста плитко направени.
Не е възможно столичното укрепление да е било извън Онгъла, когато там се сражават двете войски в едноименното сражение. Онгъла помества главното военното укрепление и голяма част от цивилното население. До 681 столица на България е военното укрепление при днешното село Никулицел. След териториалното разширение и отстъпване на земите на Мизия от Византия (Византия прави този ход, за да се саморазправят българите с враждебните славяни преселили се по тези земи пресичайки Дунава), Аспарух изгражда нова и модерна столица, което му отнема около 10 години. През периода 781-700 почти няма сведения за живота и политиката на Аспарух.
Каква е етимологическата загадка на Онгъла. Тя е проста. Всички исторически свидетелства сочат, че Аспарух е начело на племето на оногури или оногундури. Логично е областта да носи името на оногурите, които първи заселили този от столетия пуст и необитаван край. Най близкото селище бил тракийски черноморски град Истрос. Вероятно това била причината Аспар да започне да нарича себе си Испар или Испор, заради нариичаната преди това заета земя с името Истрия, а голямата река Дунав носила гръцкото име Истър, което всъщност било тракийско и много близко до това на българите. С други думи тракийското близко поселение по крайбрежието имало своите далечни близки корени с прабългарите, затова толкова си приличат имената Испор и Истър. Това навярно е и допълнителна причина да вярваме, че Аспарух се е движил по древни маршрути.
И така топонима Онгъл произлиза от името на племето на Аспарух оногури.
С това доказваме, че сведенията в историческия сборник “Джагфар тарихъ” са верни и правдоподобни.
сряда, 8 юли 2009 г.
Логиката в топонима на областта Парорбелия и на оронима Орбелия. Орфей и Орбелия
Орфей и латинска Орбелия
Димитър Георгиев - Даков
Сведенията за топонима Парорбелия или както е известна по-късно само Орбелия, са взаимствани от римски източници, а те от своя страна черпят своите корени от местните орграфски названия. Това не важи само за новите създадени от римляни градове, а така също и за някои названия на римски градове, изградени върху стари поселения и предишни варварски населени места. С други думи градската топонимика е силно латинизирана, докато оронимика и хидронимиката следва логиката на местните наименования, което е съвсем резонно. Търпейки драстична елинизация е неприемливо да приемем, че латинската топонимика понашите земи, която директно е търпяла огромно елинистично културно влияние, не е била преко подчинена на традициите в елинистичната топонимика.
Защо в настоящата си статия категорично отхвърлям възможността, думата Orbelus да не е с римски, тоест латински произход. На първо място звученето на думата не е изписвано със символите Orbellus, което би могло да значи красива планина, но тази теза е абсурдна и не може да бъде истинска, тъй като думата не може да има смесен произход в лицето на орос, което значи планина на гръцки и bellus, което значи красив на латински. С други думи няма как риляните да са използвали в едно име гръцки корен и латинско прилагателно - от лингвистична гледна точка тази теза е абсурдна. Още повече, че топонима се изписва на латински като Orbelus, а не като Orbellus, което значи, че наставката belus е оригиналната част от местния топоним. Това е и причината да смятаме, че наименованието не е латинизирано, а е точно римско копие на произнасяното от автохтонното население местно име на географски обект.
В науката Орбелус ли по-точно от гръцки Орбелос се смята, че е тракийско и означава снежна или бяла планина. Това е правдоподобно, тъй като думата бял има тракийски корени. В науката е известно, че тракийската дума за бял е bela. Семантичното означение на бял е чист и хубав, като противоположен и антиподен на значенията грозен и мръсен. В този смисъл прилагателното бела е заимствано от римляните като втори синоним на основната класическа дума за красив в латинския pulcher, като след латинизирането на Тракия под влияние на тракийския език навлиза думата bellus, като на латински е с двойно л, за да се избегне обеззвучаването на беззвучната съгласна л, както е в оригиналната тракийска дума "бела". Дори това старание на римската лингвистика да запази красивозвучащата дума "бела" в нейната първобитна и местна форма, по-късните заимствания у европейските народи я видоизменят из основи. Една от причините, за да се възприеме така силно чужда дума от Рим е тракийките да са били красиви и бели жени, че да запленят римляните. Така и до днес във френския език съществува belle.
Никак няма да е безумно обаче съчетанието на гръцката дума за планина като орос и тракийското bela. Близостта на Рила и Пирин до гръцките древни общности говори и подкрепя подобно влияние. Нещо повече, общите комуникации между гръцки и тракийски са били изключително близки и феноменално интензивни, особено в пограничните райони, където траки и гърци векове са общували, но не са се сливали, заради разнобойността в културите и разнородния произход на езика им. Сам Херодот признава, че елинската народност се формира от малоазийските дорийци, смесили се с местните пеласги - траки. Това което е феноменално и не се признава от нито една историография досега е, че траките или наричани още пеласги са прапрабългари, заселили местата на Апенините и Балканския полуостров като първа вълна далеч преди Великото преселение на народите. Като активен номадски народ протобългарите от времето на китайските династии са мигрирали постоянно. Ако приемем като опорната точка времето на начало на строежа на Великата китайска стена, което е 700 г преди христа, би следвало да заключим че често повтарящите се набези на протобългари датират от столетия. Възможно е в няколко хиладолетия по-рано Пеласгите, тоест траките да формират своите народностни племенни групи на територията на Южна Европа. Дорийците свесвайки се с пеласгите по гръцкото южно крайбрежие оформят елинистичния етнос. Северните пеласги на Егейското крайбрежие въпреки набезите на пиратите останали незавзети. Там последните самосъзнание за тракийско поселение са изкоренени в началото на 20 век от прогръцкия и антибългарски режим. Можем да си представим жестокия културен и етнически разнобой между гърци и траки, датиращ от хилядолетия. Изходът е в изселване на тракийското българско население.
Но да се върнем на феноменалната дума бела. Тя не е случайна. Гръцкият език по своите несъвършенства е уникален . При него беззвучната "б" се замества от "п". Така столицата на Александър Македонски наречена с тракийското име Bela и значеща хубава, на гръцки звучи Бела. Освен красивите жени по българските земи, Рим се е чувствал горд да внесе думата Бела в своя език, като част от гордата приемственост за прякото наследство на Рим върху земите на император Александър Македонски. Нещо повече, вероятно най-пресния и уважаван кумир за всеки римски император е била колонизационната политика на Александър Велики. Поради по-голямата точност на латинския във чисто фонетичен план, Рим заема думата Бела, а не думата Пела, както е останала в историята от своя гръцки синонимен еквивалент.
С името Орбелус или Орбелия се е наричала цялата област на планините Рила, Пирин, Славянка и Родопите. По долината на река Места е имало значително гръцко влияние. И до ден днешен Гърция счита наричания с гръцкото име град Неврокопи (днешен Гоце Делчев) и неговата околия за изконно гръцка, според което е задължила България да предоставя безвъзмездно водите на река Места за гръцко стопанско предназначение. От визията на наблюдател в Банско и неврокопско до късно лято се виждат заснежени и най-високите върхове в Родопите. Ето защо никак не ви изненадва, че древните са наричали цялата планинска верига на Рила, Пирин и Родопите с името Орбелос или Орпелос без да имат познания за орографското деление на тези планини. Поради тази примина в науката все още не е известно точното локализиране на Орбелия за кой от трите географски обекта касае с пълна точност. Така Рила и Пирин често се считат За част от Орбелия, но в това число може да бъде включена и прилежащата Родопа планина.
Така пълният етимологичен и фонетичен преход на думата Орбелус е от Оробелос с чисто гръцкото му звучене и по-точно дори Оропелос, което след ламбдатизация звучи Оропейос. В последствието на латинистичното влияние върху имената о се заменя с у и от Оропейос се видоизменя на Оропеус. В последния случай звучната гласна у допълнително обезвучава беззвучната п, за да заприлича на Оропеус и Орпеус. Загубилата сила на звука п лесно се изражда във ф.
Димитър Георгиев - Даков
Сведенията за топонима Парорбелия или както е известна по-късно само Орбелия, са взаимствани от римски източници, а те от своя страна черпят своите корени от местните орграфски названия. Това не важи само за новите създадени от римляни градове, а така също и за някои названия на римски градове, изградени върху стари поселения и предишни варварски населени места. С други думи градската топонимика е силно латинизирана, докато оронимика и хидронимиката следва логиката на местните наименования, което е съвсем резонно. Търпейки драстична елинизация е неприемливо да приемем, че латинската топонимика понашите земи, която директно е търпяла огромно елинистично културно влияние, не е била преко подчинена на традициите в елинистичната топонимика.
Защо в настоящата си статия категорично отхвърлям възможността, думата Orbelus да не е с римски, тоест латински произход. На първо място звученето на думата не е изписвано със символите Orbellus, което би могло да значи красива планина, но тази теза е абсурдна и не може да бъде истинска, тъй като думата не може да има смесен произход в лицето на орос, което значи планина на гръцки и bellus, което значи красив на латински. С други думи няма как риляните да са използвали в едно име гръцки корен и латинско прилагателно - от лингвистична гледна точка тази теза е абсурдна. Още повече, че топонима се изписва на латински като Orbelus, а не като Orbellus, което значи, че наставката belus е оригиналната част от местния топоним. Това е и причината да смятаме, че наименованието не е латинизирано, а е точно римско копие на произнасяното от автохтонното население местно име на географски обект.
В науката Орбелус ли по-точно от гръцки Орбелос се смята, че е тракийско и означава снежна или бяла планина. Това е правдоподобно, тъй като думата бял има тракийски корени. В науката е известно, че тракийската дума за бял е bela. Семантичното означение на бял е чист и хубав, като противоположен и антиподен на значенията грозен и мръсен. В този смисъл прилагателното бела е заимствано от римляните като втори синоним на основната класическа дума за красив в латинския pulcher, като след латинизирането на Тракия под влияние на тракийския език навлиза думата bellus, като на латински е с двойно л, за да се избегне обеззвучаването на беззвучната съгласна л, както е в оригиналната тракийска дума "бела". Дори това старание на римската лингвистика да запази красивозвучащата дума "бела" в нейната първобитна и местна форма, по-късните заимствания у европейските народи я видоизменят из основи. Една от причините, за да се възприеме така силно чужда дума от Рим е тракийките да са били красиви и бели жени, че да запленят римляните. Така и до днес във френския език съществува belle.
Никак няма да е безумно обаче съчетанието на гръцката дума за планина като орос и тракийското bela. Близостта на Рила и Пирин до гръцките древни общности говори и подкрепя подобно влияние. Нещо повече, общите комуникации между гръцки и тракийски са били изключително близки и феноменално интензивни, особено в пограничните райони, където траки и гърци векове са общували, но не са се сливали, заради разнобойността в културите и разнородния произход на езика им. Сам Херодот признава, че елинската народност се формира от малоазийските дорийци, смесили се с местните пеласги - траки. Това което е феноменално и не се признава от нито една историография досега е, че траките или наричани още пеласги са прапрабългари, заселили местата на Апенините и Балканския полуостров като първа вълна далеч преди Великото преселение на народите. Като активен номадски народ протобългарите от времето на китайските династии са мигрирали постоянно. Ако приемем като опорната точка времето на начало на строежа на Великата китайска стена, което е 700 г преди христа, би следвало да заключим че често повтарящите се набези на протобългари датират от столетия. Възможно е в няколко хиладолетия по-рано Пеласгите, тоест траките да формират своите народностни племенни групи на територията на Южна Европа. Дорийците свесвайки се с пеласгите по гръцкото южно крайбрежие оформят елинистичния етнос. Северните пеласги на Егейското крайбрежие въпреки набезите на пиратите останали незавзети. Там последните самосъзнание за тракийско поселение са изкоренени в началото на 20 век от прогръцкия и антибългарски режим. Можем да си представим жестокия културен и етнически разнобой между гърци и траки, датиращ от хилядолетия. Изходът е в изселване на тракийското българско население.
Но да се върнем на феноменалната дума бела. Тя не е случайна. Гръцкият език по своите несъвършенства е уникален . При него беззвучната "б" се замества от "п". Така столицата на Александър Македонски наречена с тракийското име Bela и значеща хубава, на гръцки звучи Бела. Освен красивите жени по българските земи, Рим се е чувствал горд да внесе думата Бела в своя език, като част от гордата приемственост за прякото наследство на Рим върху земите на император Александър Македонски. Нещо повече, вероятно най-пресния и уважаван кумир за всеки римски император е била колонизационната политика на Александър Велики. Поради по-голямата точност на латинския във чисто фонетичен план, Рим заема думата Бела, а не думата Пела, както е останала в историята от своя гръцки синонимен еквивалент.
С името Орбелус или Орбелия се е наричала цялата област на планините Рила, Пирин, Славянка и Родопите. По долината на река Места е имало значително гръцко влияние. И до ден днешен Гърция счита наричания с гръцкото име град Неврокопи (днешен Гоце Делчев) и неговата околия за изконно гръцка, според което е задължила България да предоставя безвъзмездно водите на река Места за гръцко стопанско предназначение. От визията на наблюдател в Банско и неврокопско до късно лято се виждат заснежени и най-високите върхове в Родопите. Ето защо никак не ви изненадва, че древните са наричали цялата планинска верига на Рила, Пирин и Родопите с името Орбелос или Орпелос без да имат познания за орографското деление на тези планини. Поради тази примина в науката все още не е известно точното локализиране на Орбелия за кой от трите географски обекта касае с пълна точност. Така Рила и Пирин често се считат За част от Орбелия, но в това число може да бъде включена и прилежащата Родопа планина.
Така пълният етимологичен и фонетичен преход на думата Орбелус е от Оробелос с чисто гръцкото му звучене и по-точно дори Оропелос, което след ламбдатизация звучи Оропейос. В последствието на латинистичното влияние върху имената о се заменя с у и от Оропейос се видоизменя на Оропеус. В последния случай звучната гласна у допълнително обезвучава беззвучната п, за да заприлича на Оропеус и Орпеус. Загубилата сила на звука п лесно се изражда във ф.
Абонамент за:
Публикации (Atom)