Translate

Pinterest

Общо показвания

понеделник, 29 юни 2009 г.

Не подминавай ме

Не подминавай ме

Димитър Георгиев - Даков



Душата ми споделя във мълчание,

това мълчание си ти.

Душата ми те вижда във изгнание

и моето видение си ти.

Душата ми разбира те с умиление,

че моята звезда ще бъдеш ти.

Душата ми ще идва все при теб,

с мълчание,

но спри, почакай ме и ти.

четвъртък, 25 юни 2009 г.

Светът

Светът невинаги възражда се

Димитър Георгиев - Даков

Светът несигурно умира и се ражда
и тайните в него никой не вижда,
щом хваща сърцето човешко ръжда,
няма смисъл свежестта на дъжда.

Стих за теб

Стих за теб

Димитър Георгиев - Даков

Откривам те във спомените там
и тук сега в сърцето си аз знам,
че няма друга по-голяма плам,
от тази с теб да тичам и обичам.
Димитър Георгиев - Даков (оригинално съчинение)

Както и на пръв поглед е видно етимологията на думата е изключително сложна. Тезата, която ще трябва да оспорваме не, че името на героя,бога и царя Орфей е с финикийски произход.Ето и тезата подлежаща на оспорване изказана от богослова Ваклуш Толев. Думата "Орфей" има своя корен във финикийския език и изхожда от "aur", което значи светлина /знаете думата "аура" - нашата вътрешна същност, нашата еманация, която ни обгръща, брани и легитимира/ и "rofae", което значи лекувам. Ето как са кодирани в името му две тайни: дължината на вълната на светлината, която еманира и силата на енергията, с която върши своето деяние. "Човекът, който със светлина рекува" - това е буквалният превод на думата "Орфей". А то вече не е дума, то е вибрация, която носи едно име или прозвище, както Христос, както Буда - един символ, който определя предназначението му, а след това вече неговата воля ще му даде и изпълнението. Защото Орфей наистина е лекувал, лекувал е чрез своята музика. Затова тайната на неговото знание и тайната на неговото учение си остава музиката, която укротява. Аз не мога да приема, че той не е укротявал звероналичиeто - дивата си мисъл и змийските си желания; че не е давал крила на гълъбите на своята любов; че не е разтварял цветето на вдъхновението в света, който го е заобикалял. Винаги съм мислил, че той е укротявал нисшия си свят, укротявал е себе си! Ако това успеем да направим, с една или друга струна на неговата лира, ние наистина ще победим и ще укротим животното у нас, т.е. онзи брат, за който Ницше каза /моста между животното и свръхчовека, който се нарича човек/. А с една такава вибрация, която Орфей носи, логично е, да е надмогнал всичко у себе си, което са събрали хилядолетията в прераждането му и преминаването през различните царства - от растителното, през животинското, до човешкото и до обожествяването му. Преди всичко следвайки пътя на логиката следва да приемем името на Орфей като несобствено, а като нарицателно за неговите способности и таланти появили се в последствие в периода на съзряването му в личност. Истинското собствено име е престанало да вълнува кактодревните, така и нас съвременните хора, заради високото равнище на актуализация, при което делото олицетворява лично стта и личността олицетворява делото. Всъщност трябва веднага да отхвърлим финикийския произход в етимологията на името Орфей, изказан от Ваклуш Толев от финикийския глагол лекувам - рофео. Нищо общо нямат както траките с финикийците в своите култови практики. Освен това главното действие на Орфей е по отношение на чародейството, магията на изкуството и неговата красота на въздействие, свързана с възпяването. Следователно главен елемент на името е по-вероятно да бъде пеенето, отколкото лечението. Отхвърлям и по категоричен начин името на Орфей да заимства името на божеството Орфос в подземното царство на смъртните Хадес. По-скоро е налице обратното - името на Орфей и самоволното му слизане в Aда е повод той да бъде олицетворяван с божествен произход и това да е послужило като самостоятелна база за създаване на още едно божество в божествения пантеон, чиято пълна аналогичност е самия Орфей, но вече в обожествен персонаж. Така че името Орфос не обяснява името на най-известния поет и музикант на древността. Личните ми хипотези, че реалните корени на името са невъзможни за пълно разгадаване, заради отдалечеността във времето. Ако е бил най-добрия магичен певец на античността, то логично е името на произхожда от названието планински певец, защото навсякъде на изображенията е заобиколен с диви горски животни. На всяка цена, произхода на името е не просто финикийски или римски, а само и единствено гръцки, защото така се е запазил в световната история. Тогава ако приемем, че в резултат на гръко-тракийския синкретизъм думата има гръко-тракийски корени, то името на тракийския планински певец е оро-пей.Тази хипотеза заради съчетанието на две разноезични думи е крайно неправдоподобна от гледна точка на невъзможността на усвояването в гръцкия език на чужд езичен елемент без свойственото гръцко въплъщаване. Вариантът за възможно
стта името Орфей да произлиза от латинската дума "орфан", което значи сирак не е възможен също, тъй като в образуването на името римляните няма как да вземат участие като приемници на гръцката култура. Най-оригинален е варианта за етимология при който се използват само гръцките думи "орфе" за мрак и "фос" за светлина, но няма как да обяснят символиката на името на героя, освен само присъствието на героя в Хадес, но той не слиза със светлина, а с лира, което е много голямо разминаване даже и за древните хора. Така името придобива етимологичния вариант "орфос", който също остава неправдоподобен. Най-точният и издържан етимологичен анализ е с латинската дума "Орбелус", която е име на планина в Балканския полуостров, но по всичко личи, че е с гръцки произход, заради приликата с наставката "ор" - която идва от гръцката дума за планина. "Орбелус" в съвремието благодарение на френския балканолог Ами Буе се нарича планина Пирин и прилежащата й Рила. Вдействителност тълкуванието на Аму Буе е грешно, а с това име гърците са обозначавали планините, които са ги разделяли от траките или по-точно тракийските планини. Ясно е, че във високопланинския пояс поради суровите условия на високопланинския пояс не е открито никакво поселение. От тази гледна точка, древните гърци няма да седнат да кръщават необитаеми планини като Пирин и Рила, още повече когато те са извън предела на техните владения. Неприязънта и културната непоносимост между елини и траки е била факт, който по всичко личи че е попречил на точното наименоване от страна на гърците на отделните ридове на Рило-Родопския масив, който за техните древни представи е бил едно цяло. От тази гледна точка в науката погрешно е останало означението на Пирин и Рила като планината Орбелус. В действителност това е името на Родопите в неговия гръцки вариант. Оттам произлиза варианта Орфелус, който след допълнително обеззвучаване на "л", заради известен ламдацизъм при тази буква, се превръщай в Орфеус. Както виждате един некадърен балканолог от Франция в лицето на Ами Буе идва и прави на пух и прах съвременната българска и антична топонимия на географските обекти, поради което и до ден днешен в света съществуват хиляди предположения от най-нелеп характер за етимологията на името Орфей. Това наистина е едно огромно научно откритие, което направих пред вас, защото всички следи бяха ужасно преплетени към истинското наименование на древните Родопи от самите гърци, които както виждате никой не ги е питал за тяхното истинско мнение. Вместо това добре платения изследовател Ами Буе създава само една за мен, но достатъчна историографска грешка , която коства на българската наука огромни затруднения. и така, не Пирин или Рила са преките наследници на планината "Орбелус" в древността, с която гърците обозначавали една от планините на Бълканския полуостров, а това име се е носело от самите Родопи. Така римляните също неспособни да установят локализацията на планината приемат гръцката дума за Орбелус, като в първоначалния си вид тя е имала формите Орпелус или Оропелус и още по-близкия и точен вариант на името Орпеус или Орпей, което е пълен еквивалент на Орфей във своеобразния преход на съгласните б-п-ф. Още един интересен етимологичен вариант съществува в името на Орфей. Той е свързван с най-силния символ на неговия образ и личност - арфата. Интересното е, че арфата не е гръцки инструмент, той езаимстван от египтяните и едва след престоя си в Египет е възможно да е започнал да развива своята музикална дарба и на този инструмен. Глупаво е да отричаме и самотното пребиваване на Орфей в Египет - като царски и богопомазан син, той е имал избрана компания дори и сред жреците като негови учители. Много близка е етимологията на името Орфей с това на Орион, което само потвърждава логиката, че името Орфей има изцяло гръцки произход, което заедно с разказите за Орфей е основен принос на този народ за съхраняване на сведенията относно тази реална и митологизирана историческа фигура. Като един последен вариант може да бъде представен корена на името Орфей думата арфа, но той е крайно неправдоподобен. С варианта на името Орфей се спираме и визираме точния превод на името му. Гърците кръщават певеца от Тракия съвсем логично на неговата родна планина, там където твори, пее, музицира, стихоплетства. Така че, точния гръцки превод на името Орфей е "певецът от планината Родопи" или още по кратко "Родопския певец". В случая с варианта, където наставката "орфе" със значение на гръцки "мрак" е използвана за корен на името, бихме могли със сигурност да отхвърлим подобна нелепа история, в която името на жреца на светлината, на музиката и на светлото поетично слово да бъде олицетворен с мрака. Именно за това този вариант носи своето логично безсмислие.
Сами по себе си едно име не е историята, която ни е необходима за Орфей поради далечния период на неговото рождение, но самото име носи понякога исторически факти и също говори за известни страни и характеристики на човека, местността, хората, географските обекти, които са го притежавали.

Приемствеността на символите между враждуващите държави - България и Византия

(Историческа статия за държавната приемственост на държавите)
Димитър Георгиев - Даков

Стара военна традиция е да се взема оръжието на врага и да се използват от печелившата страна в други битки. Също важи и за военните символи. От тази гледна точка военната символика за сила и мощ е била наследявана от печелившата страна. Традиционния императорски орел е типичен военен римски символ. По-късно той се наследява от продължилата да съществува Византийска империя, пряко претендираща, че наследява славата и мощта на древен Рим. След победата при Онгъла и разгромяването на византийците, което юридически и административно узаконява новата Българска държава, пленените византийски доспехи преминават в ръцете на Аспарух. Византийският орел му принадлежи по право и неговата приемственост показва силата и гордостта на владетеля, че е победил силен и опасен враг в достойна битка.
Затова не се учудвайте, че Аспарух възприема чужди символи олицетворяващи царското му достолепие и сила, когато всички големи и богати държави имат върху своята валута изображение на орел, символ както на предсказването и на виждането на събитията в далечина, но най-вече на далновидността в ума да се управлява държавнитеческата позиция. Ето защо не можем да упрекнем Аспарух в имитация, по скоро в гордост и доблест.По-жалкото е, че цялата модерна и съвременна държавност по света е заимствана изцяло и в детайли от римската практика и пример.

http://www.medicalbg.com/i/2008/7/medic_42_docpic.jpg


http://1.bp.blogspot.com/_32FEB60Zmv4/Rg6QcMccb-I/AAAAAAAAAmw/e5fXksBBBfE/s400/000000957_bg.jpg
По същия начин няма как да упрекнем и Хан Омуртаг, заради това, че се е обличал в римо-византийска тога като официален церемониал в държавническите дела. Това е било наложително, за да могат високомерните и лукави византийски владетели да признават равенството на своите съседи. Това е било така, защото византийците са се отнасяли пренебрежително със новите владетели от север не е било възможна равно поставена дипломация и взаимотношения. Високомерието се е запазило непременено през цялата история на България докато съществува империята на Византия. http://www.geocities.com/Athens/Oracle/3424/mak/HRISTI_2.jpg
Това високомерие коства и загубата от турските орди. Това високомерия по ирония на съдбата затрива огромна част от книжнината на Византия и практически осакатява нейната златна култура и достижение.
Никой обаче не може да си обясни на какво се е дължало това високомерие. Причината най-вероятно е стремежа на Византия да присвои всички достойнства и заслуги на старата империя на Рим, но най-вече заради огромните претенции на Византия по утвърждението на християнската религия като цяло. Това дава основание на Византия да се нарече ортодоксална и й пречи да признае вярванията и трактовките спрямо християнството на останалите европейски народи. Фактът, че държавната политика и културната пропаганда е била насочена не само към наследяване на могъществото на Рим, но и като държавата наследник и проводник на правото божие учение и присъствие, води до културната изолация на Византия и до нейния крах. Ето защо от трите й страни, с които граничи, тя води войни и печели само противници - България от Север, Свещенната римска империя от Запад и номадите от изток. Сливането на държавата с религията и фанатизирането на тази връзка играе най-лошата услуга на империята. Стремежа към духовно издигане на византийската култура я срива в низините и изцяло загубва нейните достижения за света. От тази изходна точка бихме могли да сравните стратегико-политическите грешки на Византия с тези на Хитлер, който води война на пет фронта - източен, западен, южен, тихоокеански и африкански. Нещо повече, освен тази груба стратегическа грешка на Византия, тя се осмелява да достигне още по-далеч, като същевременно води културна война със съседите, изисквайки и налагайки те да приемат достиженията и вярата на културата на Византия като отражение на започналата вражда със папата в Рим по религиозните и теософските въпроси във спорете между двете страни.
Въпреки културният антагонизъм, който Византия провежда е учудваща приемствеността на Византия към старите римски символи на държавността. Този факт е възможен благодарение на убеждението на византийците, че са преките наследници на Рим, убеждение, което заляга във вярванията и на много днешни народи, цивилизации и култури. Факт до който нацистите само се опират - те не налагат нова религия, а нова раса и пренебрегват правото на съществуване на евреите.
В своята експанзия и град към нови територии и културни нашествия, Византия до такава степен претендира за своите права върху съседите си, че въпреки явните териториални претенции към българските земи, тя не се свеняла да иска и пълно възприемане на християнските символи от българите, изповядвали коренно различни езически вярвания. Това дотолкова силни личи на печата на Хан Омуртаг, че за да намери помирение с непримиримите византийци, езически хан сам се удостоява с честа да носи християнски символи - ето още веднъж в царската практика на България да са заимствани така силно чуждите символи. В този смисъл може спокойно да издигнем далновидността и огромния държавен талант на Омуртаг до този на Аспарух и Симеон, сравнявайки безпристрастно с далновидността на орела на Испер, както е изписано върху среброто на орела-символ на Аспарух.
Смъртта на Аспарух далеч от Онгъла и навътре в континенталната територия на Европа, показва само още веднъж гениалността на монарха Аспарух. По пътя си към Онгъла той навярно оставя да се установи трайно голяма част от стана си със стратегическата цел да пази от номадите новите си територии отвъд Дунав. Най-голямата битка при Онгъла навярно е била опустошителна и за пръв път в историята на Византия внушава ужас и страхопочитание в лицето на новия монарх на България. Тези признания на Византия са останали така дълбоко в историческите анали, че и до ден днешен Англия и Франция признават земите на България само в границите на нейните териториални достижения при Аспарух. Поради слабата дипломация, единствено историческата необходимост на Аспарух, който се е наричал "Българин", дават основание на Англия и Франция да приемат териториите на римската провинция Мизия като изконно български. Нежеланието да се признае Източна Румелия от великите сили по дипломатическата процедура на Санстефанския, Берлинския и Ньойския договор е заради факта, че в историческите анали след Аспарух и по негово време, няма останали факти, че територията на присъединената към България впоследствие територия на Тракия е изконно българска. Без да може да бъде обяснено от нашите историци подобаващо, англичани и французи имат понятие от военно право, исторически битки и договорености. Българинът както в древността, така и сега не е наясно с предмета на военното право и никога не го е изучавал в дипломатически аспект като академична дисциплина. Какво показва разделянето и разкъсването на България по времето на тези споменати договори.
Първо в историческите сведения в писменната история както на Византия, така и на Англия и Франция липсват документи, в които да се признава териториалното право на българската държава върху Тракия. Това значи, че нито един владетел след Аспарух не е могъл да принуди Византия официално да признае в писмен договор отказа си и военното поражения от завладените от българите нейни тракийски провинции. Но от тук следва изключителния факт, че не само Кубрат, но и хан Аспарух са можели да четат и са притежавали завидно образование, така че Аспарух е първия хан, който е принудил официално Византия да признае писмено поражението си в предварително подготвен договор. Ето защо Византия признава единствено победите на Аспарух. Оттам насетне, чак при Симеон ще могат да се подписват договорености, но Византия винаги е успявала да се измъкне от трайно дипломатическо признаване на пораженията си, въпреки угрозата от падането Константинопол по времето на обсадата му от Симеон. С други думи победите в битките за териториите на днешна Тракия от българските владетели не са могли да бъдат скрепени с писмени свидетелства, както е повелявал тогавашния военно-правен закон и следователно Византия е продължавала да има претенции към завзетите територии, въпреки плащания от нея данък на Българите в загубата при битките. Ето как неграмотността на нашите ханове след Аспарух е дала предимство на коварните Византийци да имат политически претенции към законно превзетите територии на Тракия, но които от византийците са третирани като временно експлоатирани от варварски нашественици. Това е била и официалната политика към продължилото да съществува в български територии византийско население. Пропаганда, която би могла да съперничи по лукавост на папската.
Ето защо струва ми всички ние следва да бъдем признателни на първия и единствено грамотен хан Аспарух, основател на Поредната Българска държава, незнайно коя подред. Можем да си представим какви огромни богатства са предоставили бащата на Кубрат и после самия Кубрат за своя син Аспарух, за да изучат своите синове на византийско четмо и писмо. Една завидна мъдрост и далновидност, надминаваща по степен тази на самите византийци и копираща тяхната методология по завладяването и културното робство над другите народи.


http://www.geocities.com/Athens/Oracle/3424/mak/HRISTI_2.jpg

Високомерието на Византия

Културната експанзия на Византия върху съседните народи е с променливи успехи по времето на нейното управление, но като цяло бележи провал. Въпреки високите културни достижения, Византия в културно отношение се изолира като се опира на минали имперски заимствания, главно върху наследения от нея Рим. Защо това е така. Вероятно приемайки, че византийците са преки наследници и продължители на славата на Рим, Византия приема сливане на културите между древен Рим и своята собствена, като не зачита културните достижения на папизма. Това състояние през цялото съществуване сякаш е било монаршеска традиция в царуването на василевсите и може да бъде наречено като своеобразна културно-религиозна параноя. Политическата, културната религиозната изолация не успява да постигне добри позиции на империята сред западния свят. Дефакто тя е осъдена на една самотна и обречена позиция, а последвалите загуби срещу сарацините и българите сломяват нейната военна и стратегическа мощ. С времето империята непрекъснато отстъпва своите територии, наследени още от римско време. Свивайки границите си тя изпада в управленчески колапс, а изоставените територии дава основание на непрекъснатите инвазии на съседите на напредват сигурно напред към столицата Константинопол. В крайна сметка сливането на културните влияния на безрелигиозния и материален Рим (религията в Рим по скоро е куртоазия и почит към божествата и митологията на гърците) с ортодоксията на христианството и пренебревайки напълно варварските според византийците устои на древните гърци, но с уговорката за тяхната генеалогична връзка, Византия се превръща от една имперска мощ, в една затворена религиозна крепост на чистата вяра и христиански мистицизъм. От най-красивите и богати градове на Европа и перла на целия цивилизован свят, Константинопол се превръща в пепелище, захвърлен от маргинализацията на историческите превратности. Венецът на човешките културни постижения от древността и византийското съвремие изчезват завинаги, паднали в ръцете на варварите, от които Византия се страхуваше, но нямаше Концепция как да се защити.

събота, 20 юни 2009 г.

Докато

Докато ме чакаш
очи да отворя,
спри до мен,
завий ме,
докато ме чакаш,
погали ме,
ако представата
сега за мен
ти е неясна,
измисли ме.
Само ти бъди щастлива.

Не искам да те губя

Димитър Георгиев - Даков


Не искам с теб да бъдем разделени,
съдбата често налага тези промени,
времето губи миговете споделени,
губи и нас в избледнелите спомени.

четвъртък, 18 юни 2009 г.

С тебе сливам се

Димитър Георгиев-Даков

Разтапям се от твоя стон,
стопявам своята душа
в погледа ти мек и топъл,
засилваш ме в твоя пъкъл,
а аз горя от суша,
безумно смел,
сякаш съм твоята цел
и твой единствен ангел.
Разтапям се от твоя допир,
сякаш ти си моя пир,
сякаш ти си моят еликсир,
който искам, но не мога да отпия.
Моят дух изчезва и се губи в теб,
стопих се в красотата,
опарих се в страстта,
с тебе слях се в обичта.

четвъртък, 11 юни 2009 г.

Стихове за разминаването

Когато те искат, тогава не искаш,
когато те хулят, теб дъжд те вали,
а щом те похвалят, така разбираш,
че някой душата ти в кал ще свали,
когато ти искаш, всеки теб те забравя,
спри
и нищо не искай, а дишай и не мисли.

Разказвай ми за теб

Разказвай ми за тебе мила,
ще слушам цял живот,
дъха си не оставяй притаила,
там в твоя истински хомот.

Разказвай цял живот за теб,
ще слушам всичко до насита,
но гони ме като волен ястреб,
двама с теб ще окосим житата.

Мним

Нещата, които не мога да кажа,
умират във мен,
умирам и аз,
нещата, с които не те тровя,
вятъра моите мислите отвява,
нещата, които потъват
и се утаяват в мен,
са неживяния ми живот.
Нещата, които не чуваш,
аз премълчавам,
думите, които не искаш
да чуеш,
аз забравям.
Нещата неказани
са прокажени
и златни.
С тях живота по-добър е
и аз съм черно-бял,
и също цял.

вторник, 9 юни 2009 г.

Размислите на Димитър Георгиев - Даков, Люк Лукас, Аполло в триединство

Размислите на Димитър Георгиев - Даков

Всички сме устроени така, за да съществуваме. Суетата е тази, която не признава много от нашите органи. Ние сме така отдалечени от себе си, че съществуваме без да знаем как го правим, оставени на инерцията, оттам идва и по-голямата загадка как да живеем.

Колко много и малко неща може да извърши човек, много и малко, много за себе си, малко за другите, много за часовете и малко за дните. Което значи, че човек е създаден да помага на себе си и е създаден за съвсем малко неща, които зависят от него.

Какво голямо противоречие има между любовта и красотата. Любовта не значи красота; красотата не значи любов. Да харесаш не означава да се влюбиш, означава да се захласнеш като скован от студа гущер. И все пак те могат да се съчетават макар и по особен начин, когато успееш да видиш красотата вътре в любовта. Защото красотата притежава, а любовта раздава.

Хората притежаващи красота се влюбват във самите себе си. Този стремеж произхожда от желанието да притежават себе си или поне някой по-красив от тях, но дори и те не успяват да се притежават. Човек при цялата си воля не би могъл да принадлежи изцяло на себе си. Странното е, че човек не си принадлежи.

Аз не се стремя да опознавам хората в техните отделни индивидуалности, това не е ползотворен процес. Човешкият живот на изследователя е твърде кратък за тази дейност. Хората не отговарят и постъпват искрено, те крият мислите си и не разкриват същността си. Това прави трудно анализа на личността, особено ако тя не предприема много дейности, в чийто залог косвено да се залага търсената същност.

В сцената на която човек застава с лице пред своя последен миг (мигове) никой друг не би могъл да бъде свидетел и съпричастен в този миг. Няма камера на света, която да заснеме този съкровен миг, нещо което душата може и има право да изпита единствено сама. Нищо на света не може да опише тази драма. Затова много неща се живеят.

Сега разбирам, че нито околните са тези, нито съдбата е тази, от които да зависи нашия живот. Те винаги са извън нашия контрол. Как ще постъпим ние - от това зависи нашия живот, нашия избор и нашите резултати. Ако човек сега съумее да запази равновесие дори и малко да се отклони винаги може да хване посоката, стига да достигне баланса.

Наистина човек може да опознае света от гледна точка на доброто и злото, на бог и на неговия противник сатаната. Първият избор носи смирение и разбиране, втория - себелюбие, изкушение, бунт, лъжовност, и духовна смърт. Първият носи вяра и бъдещ живот, вторият безверие, безпътица и измамност.

Всеки един малък самотен остров сред безбрежния земен океан може да бъде разбран и като един нов свят, имащ неповторима атмосфера, като една малка независима държава, като един жадуван пристан за пътешествениците от цял свят и може би като една отделна вселена.

Очите на човек са като слънца, в тях може да се огледаш дали е ден или пък нощ. Тебиха могли да изкажат всяка една истина. Защото Господ е направали така, че да имаме две слънца, които са достатъчни да променят вселената в нас. Нашите очи ни карат да живеем в пълната реалност. Те ни казват какви сме. Те са нашите бездни, търсещи хармония и остават докрая си безпределно жадни, за да я видят. Всеки ден и нощ те изгряват и залязват без да знаят, че хармонията е зад тях. От тях изтича милост и безпощада, грее светлината на рая или ада. Нашите очи са нашата съдба. Нашето слънце е бездната на нашата земя.
*
Лъжата е единственото спасение за човека, когато истината не намира място в самия него. Тя е дълбоката човешка същност, щом като повечето пъти се чувстваме чужденци в своята реална истинност. Лъжата е най-практичната възможност да отхвърлиш действителността и така лесно се промъква от фантазията към прагатичната реалност, че в повече случаи сме изумени как майсторски лъжем.*
Танцът е най-висшата форма на движение.*
Светът рухва по своята тежест, всяка ценност се стопява безследно в безценното. Ето какъв е смисъла.*
Обръщение към болна: Несериозна си, не държиш на думата си и това ще ти попречи да се излекуваш окончателно. Болестта преследва слабите, поддатливите и бяга от силните, защото от тях няма какво да вземе, а не може и да ги настигне. *
Съдбата не е друго освен всички онези житейски пътища, често преплитащи се, предоставени от обстоятелствата като вероятни за извървяване.

Размислите на Димитър Георгиев - Даков, Люк Лукас, Аполло в триединство

Размислите на Димитър Георгиев - Даков

Всички сме устроени така, за да съществуваме. Суетата е тази, която не признава много от нашите органи. Ние сме така отдалечени от себе си, че съществуваме без да знаем как го правим, оставени на инерцията, оттам идва и по-голямата загадка как да живеем.

Колко много и малко неща може да извърши човек, много и малко, много за себе си, малко за другите, много за часовете и малко за дните. Което значи, че човек е създаден да помага на себе си и е създаден за съвсем малко неща, които зависят от него.

Какво голямо противоречие има между любовта и красотата. Любовта не значи красота; красотата не значи любов. Да харесаш не означава да се влюбиш, означава да се захласнеш като скован от студа гущер. И все пак те могат да се съчетават макар и по особен начин, когато успееш да видиш красотата вътре в любовта. Защото красотата притежава, а любовта раздава.

Хората притежаващи красота се влюбват във самите себе си. Този стремеж произхожда от желанието да притежават себе си или поне някой по-красив от тях, но дори и те не успяват да се притежават. Човек при цялата си воля не би могъл да принадлежи изцяло на себе си. Странното е, че човек не си принадлежи.

Аз не се стремя да опознавам хората в техните отделни индивидуалности, това не е ползотворен процес. Човешкият живот на изследователя е твърде кратък за тази дейност. Хората не отговарят и постъпват искрено, те крият мислите си и не разкриват същността си. Това прави трудно анализа на личността, особено ако тя не предприема много дейности, в чийто залог косвено да се залага търсената същност.

В сцената на която човек застава с лице пред своя последен миг (мигове) никой друг не би могъл да бъде свидетел и съпричастен в този миг. Няма камера на света, която да заснеме този съкровен миг, нещо което душата може и има право да изпита единствено сама. Нищо на света не може да опише тази драма. Затова много неща се живеят.

Сега разбирам, че нито околните са тези, нито съдбата е тази, от които да зависи нашия живот. Те винаги са извън нашия контрол. Как ще постъпим ние - от това зависи нашия живот, нашия избор и нашите резултати. Ако човек сега съумее да запази равновесие дори и малко да се отклони винаги може да хване посоката, стига да достигне баланса.

Наистина човек може да опознае света от гледна точка на доброто и злото, на бог и на неговия противник сатаната. Първият избор носи смирение и разбиране, втория - себелюбие, изкушение, бунт, лъжовност, и духовна смърт. Първият носи вяра и бъдещ живот, вторият безверие, безпътица и измамност.

Всеки един малък самотен остров сред безбрежния земен океан може да бъде разбран и като един нов свят, имащ неповторима атмосфера, като една малка независима държава, като един жадуван пристан за пътешествениците от цял свят и може би като една отделна вселена.

Очите на човек са като слънца, в тях може да се огледаш дали е ден или пък нощ. Тебиха могли да изкажат всяка една истина. Защото Господ е направали така, че да имаме две слънца, които са достатъчни да променят вселената в нас. Нашите очи ни карат да живеем в пълната реалност. Те ни казват какви сме. Те са нашите бездни, търсещи хармония и остават докрая си безпределно жадни, за да я видят. Всеки ден и нощ те изгряват и залязват без да знаят, че хармонията е зад тях. От тях изтича милост и безпощада, грее светлината на рая или ада. Нашите очи са нашата съдба. Нашето слънце е бездната на нашата земя.
*
Лъжата е единственото спасение за човека, когато истината не намира място в самия него. Тя е дълбоката човешка същност, щом като повечето пъти се чувстваме чужденци в своята реална истинност. Лъжата е най-практичната възможност да отхвърлиш действителността и така лесно се промъква от фантазията към прагатичната реалност, че в повече случаи сме изумени как майсторски лъжем.*
Танцът е най-висшата форма на движение.*
Светът рухва по своята тежест, всяка ценност се стопява безследно в безценното. Ето какъв е смисъла.*
Обръщение към болна: Несериозна си, не държиш на думата си и това ще ти попречи да се излекуваш окончателно. Болестта преследва слабите, поддатливите и бяга от силните, защото от тях няма какво да вземе, а не може и да ги настигне. *
Съдбата не е друго освен всички онези житейски пътища, често преплитащи се, предоставени от обстоятелствата като вероятни за извървяване.

петък, 5 юни 2009 г.

Eдин разказ за историята на остров Тасос в снимки

Предполага се, че остров Тасос има и вулканичен произход, но това е просто едно предположение. По този начин се обясняват наличието на златни жилки в непосредствена близост до иклъчително качествения мрамор на острова, от който аз самия успях да се снабдя с хиляди крайморски камъчета. Вдействителност високата стойност на мрамора се дължи на вътрешно-кристалната структура на метаморфната скала. Заради наличието на голямо количество на медни залежи на острова, много често по брега се намират и малахитени минерални късове оцветени в типичния малахитово(маслиненозелен) зелен цвят. През древността остров Тасос е бил основна златна метрополия, от където се е добивала златна руда и впоследствие отново пак на острова се е извъшвало монетосечението. Отново пак през древността колониите на Тасос са били в и културен обмен със Троя, с който се е намирал в непосредствена близост. В това отношение Тасос е отдавал пълното си изобилие на своите жители, а такива острови и до ден днешен са малко. За остров Тасос са се водили битки между самите древни полиси за това кой от тях ще притежава територията на Тасос като зланта мина.
От растителността най разпространени са маслината, чинара, тасоския бор, пърнар, остролистния дъб и други. Питейните водни ресурси имал сладък вкус. Острова има самостоятелна електроцентрала, която обаче произвежда ток с ниско напрежение.
Плажната ивица феоменално напомня на бългаската, поради което най-честите посетители на острова са българите, за разлика от изцяло каменистото крайбрежие на остров Крит, където дори една пет метрова пясъчна ивица не съществува.
За кратък период остров Тасос е бил територия на България, веднъж през периода 1913-1918 и втори път през периода 1941-44 година. Това е още една причина българите да смятат острова за своя Мека и да пълнят джобовете на гръцките хотелиери.

Автентични снимки от острова: