Димитър Георгиев - Даков
Гръцкият език тотално е ощетил историята и е видоизменил хиляди автентични названия на предишните поселения и народи, заради нищетата на своя език.
Това се случва с най-известната млада столица в античността - македонския град Пела. Заради налагането на гръцкия като златен стандарт за исторически академизъм, както в древен Рим, така и по-късно в средновековния евроопейски Запад, е осакатено истинското назнание на града, което е Бела, а не Пела, както е известно в цял свят. А думата Бела е с тракийски произход и значи красива, бяла и е имала значението на красива, бяла столица.
Ето как един език осакатява цялата човешка история след себе си заради своите лингвистични дефицити.
Да не говорим когато думата белла влиза по същия начин в името Орфей като етимологичния генезис на думата включва последователно гърцизиране и латинизиране на тракийското местно наименование на Орфей, което е съвпадало с името на областта, в която е роден и живял първоначално. Името произлиза от Орбелия, което на гръцки първоначално е звучало като Орбелос, тъй като гръцките имена и чужди еквиваленти както и до ден днешен получават окончанието -ос. Тъй като гърците не могат да произнасят б, името е придобило звученето на Орпелос. Това е главната гръцка модификация на думата. Ламбдизацията оформя варианта Орпеос, който е много близък до звученето на на Орфеос. Латинизацията на наименованието не налага съществени промени, освен замяната на "о" с "у", а също така има огромно значение за запазване на името Орбелия с звученето б, тъй като в противен случай фонетичния състав би изчезнал безследно. Феноменално е как имената в древността са били както визитни картички, така и неизтриваеми кодове на биографии и история в тях самите. Така че латинският етимологичен анализ е Орбелия --> Орбелус--> Орпеос от гръцки ----> Орпеус (латинизация). Съхранението на името на географската област Орбелия е могло да стане само благодарение на местното население, от което римляните взаимстват за целите на пълната коректност старото име, следвайки строго местните традиции. така думата Орбелия и гърцизираното вече Орпеос започват да съществуват паралелно. Ако разчитахме на гърците, името на Орфей нямаше да може да се идентифицира с местното име Орбелия, с което се наричала снежната или още бялата планина, представеена от най-високите части на Рила, Пирин и Родопите. Подобна гледка се открива само от Банско, Разлог и Неврокопско - днешен Гоце Делчев, който гърците смятат за техен и наричат с името Невроокоп. Това е най-вероятната географска локализация, както на Орбелия, така и на родното място на Орфей. Само и единствено старателните археологични проучвания по нашите древни земи могат да осветлят този факт.
Както можете да забележите върху случаойно избраното изображение на единственият и най-голям владетел на Азия, на нагръдника на Александър стои мъжки образ, който представя любимия и стоящ до сърцето му герой Ахил. Очевидно не е възможно човек с нормално и стандартно мислене да желае да завладее целия свят и да направи мечтата си реалност. Това разбира се оправдава поведението на Александър, че за да бъде истински герой, така както му повеляват традициите, възпитанието на майка му Олимпия и личните му пориви, той не би могъл да следва друго мислене, освен обсесивното.
Като всички велики личности и Александър не е бил свободен от обсебвания, комплекси и фикс идеи. Най-голямата страст на героя и един от най-великите завоеватели на всички времена е била да имитира в пълна цялост и подробности живота на Ахил. Въз основа на тази негова страст и имитации Александър е оправдавал своето разюздано и често пъти крайно и импулсивно поведение. Едно от основните доказателство за това е, че Александър на практика е влюбен в Илиада още от своето детство, която пресъздава многократно при всяко свое завоевание и при падането на безбройните градове, попаднали под негова власт. Второ основно доказателство е, че Александър получава от най-ерудирания учител на всички времена - Аристотел, копие на поемата Илиада и нож, който той пази до края на живота си, скрит под възглавницата си.
Това само говори и свидетелства за факта, че както ученика, така и неговите учители, са изградили в своите ценностни системи предпазливостта, мнителността и пълното недоверие към околния свят. За това основен принос има изцяло обсебващата майка Олимпия. Ако можем да наречем най-известния завоевател чудовище, това няма да се дължи нан него самия, а на наслагванията и отвращаващия възпитателен пример на майка му Олимпия.
Манията му да пресъздава Илиада се случва при всяко едно завоевание на град крепост. Толкова голямата любов към великата историческа поема не е съществувала при никой друг и не се повтаря по никакъв грандиозен начин, както само и единствено при Александър. Така изтъкнатата любов на Ахил към Патрокъл, била повторена в пълна степен между Александър и Хефестион - неговия любовник. Следващо доказателство за манията на Александър към Ахил и Илиада се състои в конкретни исторически сцени, в които наистина ясно личи маниакалността на Александър. При обсадата на Газа Александър избил всички мъже в града. Александър бил милостив само ако врагът сложи оръжие, иначе обезумявал. Газа имала управник, който отказал да се предаде. Александър накарал да го завържат и да го влачат около града, докато издъхне. Сцената е позната от страниците на омировата Илиада. Ахил влачил личния си враг, Хектор, около стените на Троя. В онази версия обаче, Хектор бил вече мъртъв.
Посещението на реалния гроб на Ахил в древността от Александър е поредното доказателство за обичта му към героя и неговото преклонение към него. А последвалите събития на коронацията му в Египет за фараон и владетел на света с атрибуцията на пълна човешка божественост е просто чисто доказателство за негова обсесия, фанатичност и мания за героизъм.
За жалост тук става въпрос за два маниака.
Обяснението е тривиално, но може би трябва да го пресъздам литературно. Разбирането на древните за величието и героизма не се съизмерват с нашите съвременни разбирания. Въпреки, че в постинга ясно става въпрос за маниакалната параноичност и на Ахил, и на Александър, тази психиатрична уклончивост на образите не безпокои древния читател и съвременник. За древните именно дори лудите са най-големите герои. Колкото е по маниакален образа, толкова е по-близък до величието.
Така че за древните не са важни личните пороци, а дали героя е умрял в даден героичен подвиг и е жертвал умишлено живота си за дадена кауза- това е било постаавяно като висша цел. Старостта и смъртта са били презирани. Затова именно Омир огорчен от своята старост пише с опит и вещина съчинението си Илиада.
вторник, 22 септември 2009 г.
Произходът на името на амазонките
Димитър еоргиев - Даков
Името амазонки произлиза от суровите обичаи на жените-воини, които убивали синовете и мъжете в плен, от които зачевали и така се прославили като жестоко и противообществено племе. На гръцки думата "мас" означава обществен. Етимологията на думата амазонки, произлиза от отрицанието в гръцкия език с приставката "а" и корена на думата мас, което в превод от гръцки значи противообществени. Аналогията, че те живеят без мъже и оттук произлиза тяхното име е неправилна.
В рекапитулация точния превод от гръцки на името на амазонките, значи противообществени, а не мъжемразки или "живеещи без мъж".
Free Image Hosting Photo Pictures Photo Sharing
В заключение, макар противобоществени и "живеещи без мъже" да значи едно и също на практика, както става ясно от тълкованието в етимологията на тяхното име, тези жени са били обект на интерес от страна на гърците не с това, че са живеели дълго време без съпрузи, а че са изменили греховно и тотално според разбиранията на елините на обществените закони. По скоро основният проблем е разлагането на обществения принцип, отколкото безбрачието, тъй като за да продължат рода, те са използвали мъжете, крадейки генетичен материал за своетобъдещо женско поколение.
Стратегията на амазонките:
Каква била печелившата стратегия на амазонките и кое ги прочуло толкова мащабно в историите на древния свят?
На първо място били техните обичаи - живеели без мъж и убивяли всяка една своя мъжка рожба. Може да се хипотезира, че това племе се развила още от времето на матриархата, когато култа към жената бил на почит и се тачел от всички в племето. Една от причините за залеза на матриархата може би бил опита на жените да се сдобият с върховната власт.
На второ място бил техният военен камуфлаш - те се обличали в мъжки дрехи и в мъжки доспехи, поради което били по нищо неразличими от станалите мъже в битка.
На трето място печелившата им стратегия се добивала с най-много актив, поради това, че и до днес не е прието жените да бъдат войни.
Всички тези печеливши стратегии карали противниците на амазонките да имат истински страх от тях.
Ето защо, за да надвият тези страхове, много гръцки герои се изкушава да пленят амазонка и да я поругаят, за да възвърнат честа на мъжкия пол.
Най-силната и строгата племенна традиция - да убиват мъжете, от които са заченали, по най-добър начин е съхранил войнското майсторство на този народ от жени. В това отношение тази стратегия е още по-силно съхраняваща и поддържаща имиджа им на страховити воини. Тези традиции така силно приличат на маниерите на женския паяк черната вдовица, която след кратко оплождане убива и изяжда мъжкия (съпруга си).
http://i.data.bg/07/10/20/619152_orig.jpg
Името амазонки произлиза от суровите обичаи на жените-воини, които убивали синовете и мъжете в плен, от които зачевали и така се прославили като жестоко и противообществено племе. На гръцки думата "мас" означава обществен. Етимологията на думата амазонки, произлиза от отрицанието в гръцкия език с приставката "а" и корена на думата мас, което в превод от гръцки значи противообществени. Аналогията, че те живеят без мъже и оттук произлиза тяхното име е неправилна.
В рекапитулация точния превод от гръцки на името на амазонките, значи противообществени, а не мъжемразки или "живеещи без мъж".
Free Image Hosting Photo Pictures Photo Sharing
В заключение, макар противобоществени и "живеещи без мъже" да значи едно и също на практика, както става ясно от тълкованието в етимологията на тяхното име, тези жени са били обект на интерес от страна на гърците не с това, че са живеели дълго време без съпрузи, а че са изменили греховно и тотално според разбиранията на елините на обществените закони. По скоро основният проблем е разлагането на обществения принцип, отколкото безбрачието, тъй като за да продължат рода, те са използвали мъжете, крадейки генетичен материал за своетобъдещо женско поколение.
Стратегията на амазонките:
Каква била печелившата стратегия на амазонките и кое ги прочуло толкова мащабно в историите на древния свят?
На първо място били техните обичаи - живеели без мъж и убивяли всяка една своя мъжка рожба. Може да се хипотезира, че това племе се развила още от времето на матриархата, когато култа към жената бил на почит и се тачел от всички в племето. Една от причините за залеза на матриархата може би бил опита на жените да се сдобият с върховната власт.
На второ място бил техният военен камуфлаш - те се обличали в мъжки дрехи и в мъжки доспехи, поради което били по нищо неразличими от станалите мъже в битка.
На трето място печелившата им стратегия се добивала с най-много актив, поради това, че и до днес не е прието жените да бъдат войни.
Всички тези печеливши стратегии карали противниците на амазонките да имат истински страх от тях.
Ето защо, за да надвият тези страхове, много гръцки герои се изкушава да пленят амазонка и да я поругаят, за да възвърнат честа на мъжкия пол.
Най-силната и строгата племенна традиция - да убиват мъжете, от които са заченали, по най-добър начин е съхранил войнското майсторство на този народ от жени. В това отношение тази стратегия е още по-силно съхраняваща и поддържаща имиджа им на страховити воини. Тези традиции така силно приличат на маниерите на женския паяк черната вдовица, която след кратко оплождане убива и изяжда мъжкия (съпруга си).
http://i.data.bg/07/10/20/619152_orig.jpg
Възстановка около написването на "История Славянобългарская"
Кои са източниците на Паисий - монахът, който сам носи гръцко монашеско име.Това само показва колко е силно било духовното и светско влияние на гръцкото духовенство. Не става въпрос за конкретните книги, които сам автора споменава - Мавро Орбини и Цезар Бароний. Става въпрос за местата, които Паисий конкретно е посещавал и е използвал за написването на своята книга.
С най-голяма сигурност и вероятност това е била руската обител манастира Свети Пантелеймон. Към 1730 година същият манастира е запуснат до такава степен, че в него остават да се грижат двама руски и двама български свещенника. По времето преди Паисий да се замонаши в Атон през 1745 година, манастира все още е в подобно окаяно състояние. Фактът, че е приет в сръбския манастир Хилендар, го кара да изучи сведенията на сръбските царе, въз основа на наличните сведения на манастира и разказите на монасите там. Сблъскал се от една страна с монашеската сръбска и гръцка българофобия и от друга с настроенията сред народа, той е твърдо решен да издири сведения за българската история, макар неук по негово собствено признание.
След известния си престой в Хилендарския манастир, Паисий отделя съобразно събраните сведения огромна глава за сръбската история и нейните отношения с българската. Тези сведения са всъщност оригиналните търсения на монаха-историограф. В последствие именно търсенията на богати източници от българската история го докарват в Зографския манастир. За заминаването си в Немската земя Паисий очевидно е финансиран от брат си - богатия хаджи Вълчо. Там научава, че има руски превод на книгата на Мавро Орбини и тъй като за двадесет години книгата е било трудно да пристигне в Атон, очевидно със средства на брат си Паисий закупувакнигата посредством руснаци. След като събира всичко необходимо за написванет на книгата, Паисий трайно се установява в два манастира. Досега се мислеше, че Паисий е обитавал само и изцяло Зографския манастир по време на написването на историята.
Моята хипотеза включва нов момент, в който Паисий е ползвал и библиотеката на западналия по това време руски манастир Свети Пантелеймон. Вероятно българските монаси в руския манастир са захождали от Зографския манастир и така Паисий е узнал за възможните книжовни източници на руската обител. За това говорят фактите, че историята на Кирил и Методий напълно отговаря на руската теза, че Кирил е автор както на глаголицата, така и на кирилицата. Другият съществен момент е, че е използвал солидно количество източници на руски език, включително превода на книгата на Мавро Орбини.
Ако предположим, че Паисий не е посещавал манастира Свети Пантелеймон, което пък е крайно непровдоподобно във връзка именно със длъжността му на таксидиот, то със сигурност е снабден с книги от монасите на Зографския манастир, които са пребибавали и в манастира Свети Пантелеймон.
На Паисий принадлежи заслугата за духовното надигане на Българското възраждане и полагането на основите на новата българска литература.
Много са тези, които твърдят, че историята на Паисий е ненаучно повествование. Напротив, смея да твърдя, че са достатъчно научни. Научните му заключения обаче нямат политическа окраска както съвременната история на България и са безпристрастна защита към родното минало. Налице са множество научни факти в неговите анали, които за жалост българската историография не може да провери поради оскъдицата на изворите и аз се чудя каква теза на ненаучност намират тези, които нямат дори изворите, с които да го докажат.
Особено добре са описани детайлите на живота на царете от второто българско царство. С това личи огромния исторически интерес на историографа Паисий за причините относно историческото отслабване на българската държавност и причините за нейното отоманско превземане. В това отношение Паисий прави зашеметяващи исторически анализи.
Ценните, смели и изпълнени с огромна сигурност твърдения за царете на Второто българско царство, ни уверяват в дълбоката убеденост на монаха, за това което излага. И тук можем напълно да се доверим на монаха. Той вече е използвал хрисовулите, запазени от най-старо време, защото голяма част от тези царе в лицето на голяма част от Асеневци, даряват земи и средства на Зографския манастир. Ние не можем да не сме убедени, че тези документи могат да се пазят само тук, а преданията за царете да са се носили от уста на уста всред учените монаси за период от 350 години- период, в който малко би се променило или забравило, особено от блюстителите на книжнината и на живата памет - монасите.
Българските власти независимо от своите оправдания, извършват голямо предателство, връщайки българска книга на Гърция. Това е непонятен и необясним факт. Една от най-ценните книги на България, написана след близо 360 от цялостното отоманско поробване на страната, е върната на собственика й - гръцката държава. Особено когато се знае, че манастирите в Атон са най-лесно запалимите обекти в света.
Една от хипотезите за връщането на "История славянобългарская" е, че тя противоречи на цялостната идеологическа линия на сегашната история за Първото и Второто Българско царство, а също така заради обвиненията в ненаучност.
В духа на чистата апологетика, в качеството си на апологет, бих искал да въздигна Паисий в качеството му на истински историограф за своето време. Липсата на употреба на години е резултат от стремежа, словото му да бъде просто и разбираемо за хората.
Аз мога с възхита да призная, че дарбата на Паисий въпреки необразоваността е хиляда пъти по-ценна за науката, отколкото разхвърляния, недодялан и непоследователен Херодот, от който днес почти никой сериозен историк не може да го използва за добър източник, поради всестранната обърканост на словото му и безкрайната му субективност към вражеските на гърците народи.
С най-голяма сигурност и вероятност това е била руската обител манастира Свети Пантелеймон. Към 1730 година същият манастира е запуснат до такава степен, че в него остават да се грижат двама руски и двама български свещенника. По времето преди Паисий да се замонаши в Атон през 1745 година, манастира все още е в подобно окаяно състояние. Фактът, че е приет в сръбския манастир Хилендар, го кара да изучи сведенията на сръбските царе, въз основа на наличните сведения на манастира и разказите на монасите там. Сблъскал се от една страна с монашеската сръбска и гръцка българофобия и от друга с настроенията сред народа, той е твърдо решен да издири сведения за българската история, макар неук по негово собствено признание.
След известния си престой в Хилендарския манастир, Паисий отделя съобразно събраните сведения огромна глава за сръбската история и нейните отношения с българската. Тези сведения са всъщност оригиналните търсения на монаха-историограф. В последствие именно търсенията на богати източници от българската история го докарват в Зографския манастир. За заминаването си в Немската земя Паисий очевидно е финансиран от брат си - богатия хаджи Вълчо. Там научава, че има руски превод на книгата на Мавро Орбини и тъй като за двадесет години книгата е било трудно да пристигне в Атон, очевидно със средства на брат си Паисий закупувакнигата посредством руснаци. След като събира всичко необходимо за написванет на книгата, Паисий трайно се установява в два манастира. Досега се мислеше, че Паисий е обитавал само и изцяло Зографския манастир по време на написването на историята.
Моята хипотеза включва нов момент, в който Паисий е ползвал и библиотеката на западналия по това време руски манастир Свети Пантелеймон. Вероятно българските монаси в руския манастир са захождали от Зографския манастир и така Паисий е узнал за възможните книжовни източници на руската обител. За това говорят фактите, че историята на Кирил и Методий напълно отговаря на руската теза, че Кирил е автор както на глаголицата, така и на кирилицата. Другият съществен момент е, че е използвал солидно количество източници на руски език, включително превода на книгата на Мавро Орбини.
Ако предположим, че Паисий не е посещавал манастира Свети Пантелеймон, което пък е крайно непровдоподобно във връзка именно със длъжността му на таксидиот, то със сигурност е снабден с книги от монасите на Зографския манастир, които са пребибавали и в манастира Свети Пантелеймон.
На Паисий принадлежи заслугата за духовното надигане на Българското възраждане и полагането на основите на новата българска литература.
Много са тези, които твърдят, че историята на Паисий е ненаучно повествование. Напротив, смея да твърдя, че са достатъчно научни. Научните му заключения обаче нямат политическа окраска както съвременната история на България и са безпристрастна защита към родното минало. Налице са множество научни факти в неговите анали, които за жалост българската историография не може да провери поради оскъдицата на изворите и аз се чудя каква теза на ненаучност намират тези, които нямат дори изворите, с които да го докажат.
Особено добре са описани детайлите на живота на царете от второто българско царство. С това личи огромния исторически интерес на историографа Паисий за причините относно историческото отслабване на българската държавност и причините за нейното отоманско превземане. В това отношение Паисий прави зашеметяващи исторически анализи.
Ценните, смели и изпълнени с огромна сигурност твърдения за царете на Второто българско царство, ни уверяват в дълбоката убеденост на монаха, за това което излага. И тук можем напълно да се доверим на монаха. Той вече е използвал хрисовулите, запазени от най-старо време, защото голяма част от тези царе в лицето на голяма част от Асеневци, даряват земи и средства на Зографския манастир. Ние не можем да не сме убедени, че тези документи могат да се пазят само тук, а преданията за царете да са се носили от уста на уста всред учените монаси за период от 350 години- период, в който малко би се променило или забравило, особено от блюстителите на книжнината и на живата памет - монасите.
Българските власти независимо от своите оправдания, извършват голямо предателство, връщайки българска книга на Гърция. Това е непонятен и необясним факт. Една от най-ценните книги на България, написана след близо 360 от цялостното отоманско поробване на страната, е върната на собственика й - гръцката държава. Особено когато се знае, че манастирите в Атон са най-лесно запалимите обекти в света.
Една от хипотезите за връщането на "История славянобългарская" е, че тя противоречи на цялостната идеологическа линия на сегашната история за Първото и Второто Българско царство, а също така заради обвиненията в ненаучност.
В духа на чистата апологетика, в качеството си на апологет, бих искал да въздигна Паисий в качеството му на истински историограф за своето време. Липсата на употреба на години е резултат от стремежа, словото му да бъде просто и разбираемо за хората.
Аз мога с възхита да призная, че дарбата на Паисий въпреки необразоваността е хиляда пъти по-ценна за науката, отколкото разхвърляния, недодялан и непоследователен Херодот, от който днес почти никой сериозен историк не може да го използва за добър източник, поради всестранната обърканост на словото му и безкрайната му субективност към вражеските на гърците народи.
Историческата личност на Орфей
Няма съмнение, че Орфей е исторически действителна личност. Най-важното сведение за неговата историческа реалност е участието му в похода на аргонавтите. Безусловна и неговата роля на върховен жрец и същевременно високопоставен тракиец, в лицето на царски син и наследник. Тъй като някои от траките били изкусни металурзи и миньори като сатрите, той заминава за Египет по времето на най-големите реформи в страната по установяване на монотеизма на Ехнатон. Ако приемем за достоверен факта, че похода на Аргонавтите се е състоял през 1400 година пр.н.е., а Ехнатон управлява 1353 BC – 1336 BC или 1351– 1334 BС то е напълно възможно Орфей да е пребивавал в Египет именно по времето на Аменхотеп IV- Ехнатон. Присъствието на Орфей в Египет не трябва да бъди съмнение, тъй като този факт е неоспорим поне за мен. Доказателство за това са най-ранните изображения на Орфей върху ваза със папирусни свитъци в ръка от 6 век пр.н.е. Папирусните свитъци са задължителен елемент в худоожествените сюжети върху съдове, с което гърците мълчаливо ни разказват за най-характерните символи на Орфей.
Реформите осъществени от Орфей и своеобразното южни експозиции на тракийските светилища - тези на Белинташ и Перперек, някои постройки на бесите по Бесапарските хълмове, доказват хелиотропизма във философската система на орфизма.
Освен търговско-обменните връзки между Египет и траките, свързан с доставката на метали, посредством Орфей се е осъществил и друг пренос - на нови религиозни схващания от Египет. Поради тази причина съществува удивително сходство в ритуалите на египетския гробищен церемониал с този на тракийския. Вероятно това се дължи на връзките между траките и египтяните.
Обичаите на отделните траки са се различавали драстично, което показва, че едни са се повлияли от религиозна реформа, а други не. Така например едни племена, плачели за мъртвите и се радвали на появата на новороденото.
Тази традиция обаче се изменила. Някои племена, като жреческите беси, вероятно повлияни от преданията на египтяните започнали да се радват на смъртта на човека, понеже така се освобождавал от земните неволи и плачели при раждането на дете, защото мъките му предстоели.
Тези разнопосочни традиции са съчетание на съвременното българско погребение, когато близките тъжат, а близките се радват, че човекът се е отървал от мъките. Представителите на тракийската аристокрация били погребвани със своите коне и колесници и една от жените им. Това е забележително сходно с погребенията на египетските фараони и погребенията на прабългарските ханове.
Самото име беси е нарицателно и твърде близко с египетския бог на смеха, песните и танците - Бес, който е аналог на Бакх, Бакхус. Те били наречени така заради разпуснатите си веселия по време на своите празници и винени угощения. Египетски е корена и на Сабес - синът на бога Бес. С времето то се е променило на Сабас, Сабаз, Сабазий, Сабезий.
Другият символ на героя Орфей е неговата лира. Дори днес притежанието на музикален инструмент е специфично изискване на талант и професия. Притежанието на лира е била царска привилегия само на най-изтъкнатите аристократи.
Да не говорим за едно от най-стриктно следените изисквания в античния свят - за да бъдеш герой в епос, ти задължително трябва да си цар или царски син. Обратното или противното, да си от незнатен род, е било извън каноните на епосното изкуство. Епосът е бил своеобразно династическо озаконяване на благородството. Разчитало се е чрез развитието на епоса, да се развива и обществото. Спазвала се е по -този начин добрата пропаганда на царската власт. Епосът е бил по-силен от глашатаите, вестниците и новините, взети заедно. Епосът е озаконявал величието на династията или в редки случай, когато тя не е отгаваряла на обществения интерес, я е осмивал. Епосът е бил устния договор, с който се е сключвала сделка между аристокрацията, царската династия и обществото, като неговата сила е била по-силна от писмения такъв. Ето това е най-силното доказателство и за царския и знатен произход на Орфей. Очевидно дотолкова знатен, че в митът за него смъртта му е причинена, не от обикновени люде, а от вакханки - жрици, вероятно равностойни нему в религиозен аспект. Това идва да покаже, че реформите на Орфей или са накърнили още с нововъвеждането си интересите на обществото, или не са могли да бъдат възприети веднага.
Реформите осъществени от Орфей и своеобразното южни експозиции на тракийските светилища - тези на Белинташ и Перперек, някои постройки на бесите по Бесапарските хълмове, доказват хелиотропизма във философската система на орфизма.
Освен търговско-обменните връзки между Египет и траките, свързан с доставката на метали, посредством Орфей се е осъществил и друг пренос - на нови религиозни схващания от Египет. Поради тази причина съществува удивително сходство в ритуалите на египетския гробищен церемониал с този на тракийския. Вероятно това се дължи на връзките между траките и египтяните.
Обичаите на отделните траки са се различавали драстично, което показва, че едни са се повлияли от религиозна реформа, а други не. Така например едни племена, плачели за мъртвите и се радвали на появата на новороденото.
Тази традиция обаче се изменила. Някои племена, като жреческите беси, вероятно повлияни от преданията на египтяните започнали да се радват на смъртта на човека, понеже така се освобождавал от земните неволи и плачели при раждането на дете, защото мъките му предстоели.
Тези разнопосочни традиции са съчетание на съвременното българско погребение, когато близките тъжат, а близките се радват, че човекът се е отървал от мъките. Представителите на тракийската аристокрация били погребвани със своите коне и колесници и една от жените им. Това е забележително сходно с погребенията на египетските фараони и погребенията на прабългарските ханове.
Самото име беси е нарицателно и твърде близко с египетския бог на смеха, песните и танците - Бес, който е аналог на Бакх, Бакхус. Те били наречени така заради разпуснатите си веселия по време на своите празници и винени угощения. Египетски е корена и на Сабес - синът на бога Бес. С времето то се е променило на Сабас, Сабаз, Сабазий, Сабезий.
Другият символ на героя Орфей е неговата лира. Дори днес притежанието на музикален инструмент е специфично изискване на талант и професия. Притежанието на лира е била царска привилегия само на най-изтъкнатите аристократи.
Да не говорим за едно от най-стриктно следените изисквания в античния свят - за да бъдеш герой в епос, ти задължително трябва да си цар или царски син. Обратното или противното, да си от незнатен род, е било извън каноните на епосното изкуство. Епосът е бил своеобразно династическо озаконяване на благородството. Разчитало се е чрез развитието на епоса, да се развива и обществото. Спазвала се е по -този начин добрата пропаганда на царската власт. Епосът е бил по-силен от глашатаите, вестниците и новините, взети заедно. Епосът е озаконявал величието на династията или в редки случай, когато тя не е отгаваряла на обществения интерес, я е осмивал. Епосът е бил устния договор, с който се е сключвала сделка между аристокрацията, царската династия и обществото, като неговата сила е била по-силна от писмения такъв. Ето това е най-силното доказателство и за царския и знатен произход на Орфей. Очевидно дотолкова знатен, че в митът за него смъртта му е причинена, не от обикновени люде, а от вакханки - жрици, вероятно равностойни нему в религиозен аспект. Това идва да покаже, че реформите на Орфей или са накърнили още с нововъвеждането си интересите на обществото, или не са могли да бъдат възприети веднага.
Разгадаване на символа на безсмъртието - Анкх в Египет
Авторска статия на Димитър Георгиев - Даков
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/b/b7/Ankh.png/100px-Ankh.pngРазгадаването на символа на безсмъртието - Анкх в Египет и до ден днешен е загадка за съвременните египтолози.
Знакът на безсмъртието Анкх, няма никаква аналогия с християнския кръст. Символната аналогия е само привидна. Съществуват два варианта на символа. Единия е с идеален кръг, а другия с формата на удължен кръг, заострен в единия си край. Според хипотезата, която изтъквам тук, не само Аменхотеп IV или Ехнатон е учил за култ към слънцето. Този култ в Египет е много древен. Идеологическото прегрешение на Ехнатон в неговата слънчева религия на монотеизъм е тоталното детронирания на целия египетски пантеон, което значело, че реформата на новия фараон Ехнатон е насочена и към сриването и девалвацията на култа към фараона, така гриливо поддържан от всички жреци. С новата реформа, Ехнатон извадил извън царския и божествен статут както себе си като фараон, така и жреците, които поддържали този институт. Както Ехнатон, така и жреците се оказали излишни. Не е сигурно дали Ехнатон е употребявал титлата фараон за себе си.
Най-ранното предположение за символното значение бримчестия кръст Анкх е дадено от Томас Инман през 1869, според който Анкх е символ на мъжката триада и сливането й с жнското начало но това въобще не съвпада с новата версия, която даваме тук. Инман третира символа като дар от божствеността и развива аналогията с множество египетски статуи, които държат в ръцете си слънчеви лъчи.
Египетските учени от университета в Кайро смятат, че дръжката на знака представлява питателната сила на река Нил, пресичаща Египет, но е съвсем ясно, че това е една съвсем далечна аналогия.
Сър Алън Гардинър спекулира, че знакът е аналогия на ремъка на сандалета с примка, обвиваща глезена.
През 2004 година Андрю Гордън и Келвин Швабе, в своя книга спекулират, че анкх, джед и вас са символи, точно наподобяваващи форми от гръбнака на говеда, заради старото египетско схващане, че семето, извора на живота, възниквало в гръбнака на живата твар. Ясно е, че тази спекулация не е никак сигурен и достоверен път за разгадаване на символното значение на знака анкх.
Новата символност на знака е изключително семпла. Знакът символизира появата на слънчевия диск от и над хоризонта и постепенното отделяне от него като процес на незавършващ момент на траене на живота, а лъча под хоризонта е слънчевата диря оставяна сутрин от слънцето върху земната повърхност.
Знакът Анкх е изключително древен символ както на божественото безсмъртие, така и вечната земна власт на фараоните и на тяхното безсмъртие. Той е пряко стилизирано изображение на слънчевия изгрев в египетската пустиня и е първото нещо, което човек среща в своя ден сред пустинята.
http://elruna.narod.ru/ankh.jpg
Изнесената тук информация не отговаря на истината:
dao_bg13.jpg
АНКХ ТАУ
Анкх и Тау, са двойка кръстове от древен Египет.
Анкх, е символ за оживотвореност и е равнозначен на периода Самар от кръговрата КХАН и полупериода ЛА, от кръговрата ЛИЛА. Формата на Анкха, е стилизирана човешка фигура с разперени ръце.
Този знак може да се види в ръцете на египетските богове, от древните стенописи. С него те изпращат своята благословия към земята и хората.
Тау, е обезглавен Анкх и е равнозначен на периода Марса от кръговрата КХАН и полупериода ЛИ от кръговрата ЛИЛА. Той, е символ за смъртта. На него са били разпъвани осъдените на смърт, в древен Египет.
Анкх не е стилизирана човешка фигура, въпреки аналоговата антропоморфност, именно защото човешкото същество не е еманация на безсмъртието, а това може да бъде съвършеното космическо тяло, появяващо се всеки ден - слънцето.
Още по нелепо е друго спекулиране със символността на знака - изтъкването на приликата му със сакралната кост:
http://static.data.bg:8080/users/v/vegetosayajin/avatar_140x140.jpg
Ра винаги побеждавал и всяко утро се издигал отново в небесния свод. Символ на неизменното му възраждане бил божественият знак "анкх" - това е още едно доказателство за връзката на символа със слънцето.
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/b/b7/Ankh.png/100px-Ankh.pngРазгадаването на символа на безсмъртието - Анкх в Египет и до ден днешен е загадка за съвременните египтолози.
Знакът на безсмъртието Анкх, няма никаква аналогия с християнския кръст. Символната аналогия е само привидна. Съществуват два варианта на символа. Единия е с идеален кръг, а другия с формата на удължен кръг, заострен в единия си край. Според хипотезата, която изтъквам тук, не само Аменхотеп IV или Ехнатон е учил за култ към слънцето. Този култ в Египет е много древен. Идеологическото прегрешение на Ехнатон в неговата слънчева религия на монотеизъм е тоталното детронирания на целия египетски пантеон, което значело, че реформата на новия фараон Ехнатон е насочена и към сриването и девалвацията на култа към фараона, така гриливо поддържан от всички жреци. С новата реформа, Ехнатон извадил извън царския и божествен статут както себе си като фараон, така и жреците, които поддържали този институт. Както Ехнатон, така и жреците се оказали излишни. Не е сигурно дали Ехнатон е употребявал титлата фараон за себе си.
Най-ранното предположение за символното значение бримчестия кръст Анкх е дадено от Томас Инман през 1869, според който Анкх е символ на мъжката триада и сливането й с жнското начало но това въобще не съвпада с новата версия, която даваме тук. Инман третира символа като дар от божствеността и развива аналогията с множество египетски статуи, които държат в ръцете си слънчеви лъчи.
Египетските учени от университета в Кайро смятат, че дръжката на знака представлява питателната сила на река Нил, пресичаща Египет, но е съвсем ясно, че това е една съвсем далечна аналогия.
Сър Алън Гардинър спекулира, че знакът е аналогия на ремъка на сандалета с примка, обвиваща глезена.
През 2004 година Андрю Гордън и Келвин Швабе, в своя книга спекулират, че анкх, джед и вас са символи, точно наподобяваващи форми от гръбнака на говеда, заради старото египетско схващане, че семето, извора на живота, възниквало в гръбнака на живата твар. Ясно е, че тази спекулация не е никак сигурен и достоверен път за разгадаване на символното значение на знака анкх.
Новата символност на знака е изключително семпла. Знакът символизира появата на слънчевия диск от и над хоризонта и постепенното отделяне от него като процес на незавършващ момент на траене на живота, а лъча под хоризонта е слънчевата диря оставяна сутрин от слънцето върху земната повърхност.
Знакът Анкх е изключително древен символ както на божественото безсмъртие, така и вечната земна власт на фараоните и на тяхното безсмъртие. Той е пряко стилизирано изображение на слънчевия изгрев в египетската пустиня и е първото нещо, което човек среща в своя ден сред пустинята.
http://elruna.narod.ru/ankh.jpg
Изнесената тук информация не отговаря на истината:
dao_bg13.jpg
АНКХ ТАУ
Анкх и Тау, са двойка кръстове от древен Египет.
Анкх, е символ за оживотвореност и е равнозначен на периода Самар от кръговрата КХАН и полупериода ЛА, от кръговрата ЛИЛА. Формата на Анкха, е стилизирана човешка фигура с разперени ръце.
Този знак може да се види в ръцете на египетските богове, от древните стенописи. С него те изпращат своята благословия към земята и хората.
Тау, е обезглавен Анкх и е равнозначен на периода Марса от кръговрата КХАН и полупериода ЛИ от кръговрата ЛИЛА. Той, е символ за смъртта. На него са били разпъвани осъдените на смърт, в древен Египет.
Анкх не е стилизирана човешка фигура, въпреки аналоговата антропоморфност, именно защото човешкото същество не е еманация на безсмъртието, а това може да бъде съвършеното космическо тяло, появяващо се всеки ден - слънцето.
Още по нелепо е друго спекулиране със символността на знака - изтъкването на приликата му със сакралната кост:
http://static.data.bg:8080/users/v/vegetosayajin/avatar_140x140.jpg
Ра винаги побеждавал и всяко утро се издигал отново в небесния свод. Символ на неизменното му възраждане бил божественият знак "анкх" - това е още едно доказателство за връзката на символа със слънцето.
Загадките на Панонско-Моравските мисии или как Византия променя догмите в Европа?
Оригинална статия на Димитър Георгиев -Даков
Много български археофантасти, които се препитават в съвместителството и на историографи, вероятно според своя беден духовен произход, се напъват да твърдят, че Кирил и Методий са славянски братя. На тези археофантасти и на всички заблудени от тях трябва да им се разясни, че произход е едно, а дело и служба друго. Дори да са били свидетели на подобно славянско рождения на Кирил и Методий, то няма никакво значение, защото до края на живота си Кирил и Методий остават и се държат като византийски дипломати на служба, а както днес е добило гражданственост, са изпълнявали съвестно своите задължения към Византия, като истински дипломати от кариерата.
В този смисъл наистина трябва да си фантаст, за да приписваш на някой свойства, които ги няма. Ето защо ако един българин е на служба във Византия, той не е българин, а византиец, тъй като е изменил на интересите и службата на народа си. Този статус има точно наименование в лицето на епитета ренегат.
Много мили, но неистински и болни са опитите на подобни историографи да рисуват образите на Кирил и Методий, като българи, македонци, славяни, без те хабер да си имат за това, в какви нови краски ги рисуват, особено когато тяхното поведение е без изключение византийско и не би могло да бъде друго според тяхното възпитание, обучение и разбиране.
А когато пък се използва нарицанието "солунските братя", тогава тази двусмислица не изтъква факта, че става въпрос за братята като такива, а че те са братя на нас българите, което отново е опит да се суче и да се върже, че видете ли те ни били братя с тенденцията отново да си търсим роднинството с тях. Ето подобна генеалогия е гнусна работа в историята и гнусните му съчинители на такава, на които не знам как им е сладък хляба дето го ядат.
Нека на всички, които се опитват да мислят по този начин им набия в главите, че Кирил и Методий не могат да бъдат никакви други освен византийци, ромеи. Те не могат да бъдат такива каквито ни се прииска на нас, на нашето хрумване или на нашия кеф. На който господар служиш, такъв си и ти. Е няма как, солунските братя не са наши братя, а византийски братя.
Каквато и да е народността на Кирил и Методий, тя не променя общочовешката значимост на тяхното дело, а и не е нужно, когато няма преки исторически сведения тя да бъде съчинявана и дописвана.
Сега конкретно преминаваме към съществото на постинга.
В България почти не се изтъква факта, че след покръстването, цялата духовна власт е в ръцете и разбирането на гръцкото духовенство. Народът все още не разбира новата религия и нейната обредност. Вакуумът на религиозно осмисляне е значителен. Това е и опит на василевса да държи царя на българите в духовна и културна зависимост. Първите опити на славянско самосъзнание и държавна организация в земите на Великоморавия са подкрепени от Византия., която се опитва да си осигури северен съюзник в борбата си с българите. Тъй като по това време по тези земи живеят остатъчни оногури, разположени на изток от Дунав Византия нямала интереси към тях и затова пожелала да проповядва славянския език. Тези оногури румънците наричат секули, което преведено от латински, значи отцепници (а българите ги наричали маджари, което значи близките съседи; румънците ги нарекли така, защото изповядвали в последствие католизма).
По този начин обвързвала славяните с гръцкото свещенослужение и се борела за влияние с Рим и от друга печелила чрез най-пряк политически клиентелизъм великоморавци за свои политически съюзници. Според плановете на император Михаил III и патриарх Фотий, България била покръстена, но духовно зависима от Византия. Освен, че България останала враждебна страна за Византия и никой все още византиец не можел да се чувства сигурен на нейна земя, ромеите още помнели страшилището Крум и погрома му над Никифор. С други думи въпреки скорошното покръстване и сключения дълбок мир, Византия е далеч от вътрешнополитическите сътресения на България. С мирът Византия печели васал в лицето на Борис. Византия разтрогва съюза на Борис с Людовик Немски и реално осигурява политическата обезпеченост на Панонско-моравската мисия на Кирил и Методий. Двамата братя не минават през територията на България, въпреки догадките за техния български произход - причините са три: 1.Византия пази тяхната мисия в тайна от България. 2.В определен момент за времето от 862-864 г България е враг на Великоморавия и е в съюз с Людовик Немски. 3. В България съществуват антихристиянски настроения след покръстванията от 864 и макар болярския антихристиански бунт да се датира през следващата година 865, няма конкретни исторически извори колко точно са продължили те. Доказателство за последното е, че мисиите са осъществявани по море от Константинопол до Венеция и обратно, тъй като е било нужно и съгласието на Рим. Ето тези са причините поради които освен, че няма изворови сведения за присъствието на Кирил и Методий в България, това посещение на практика не е осъществило, поради особена специфика на тези мисии и сложната дипломатическа обстановка. Неколкократните византийски хитрости към Рим с носенето на мощите на Клемент I от Крим, през Херсон в Рим и честите визити на Константин и Методий до Контантинопол, само показват колко сложна е била тяхната мисия и разкриват необходимостта от непрекъснато даване на указания в сложната политическа обстановка. В началото хитростите на ромеите успяват и Рим допуска до богослужение двамата дипломати. Методий дори е назначен официално от папата. Впоследствие папата далновидно преценя, че новата книжнина прокарва ромейските интереси и ортодоксията в богослужението, в резултат на което на Методий е забранено да служи в катедралата му, а само вън от нея. Обезпокоен Методий отново пътува до Константинопол за допълнителни указания. В тази игра на нерви Панонско-Моравската мисия напълно търпи провал.
Но делото на Кирил и Методий дефакто успява след цели 640 години от смъртта на Методий, която дата се счита за края на Панонско-Моравските мисии. В качеството си на неуспорим теолог Лутер се запознава с оборената от Константин Кирил философ триезична догма, че богослужение може да се извършва само на трите свещенни езика - латински, еврейски и гръцки.
Апологетиката на Кирил и до ден днешен пленява с изключителната си сила и гласи:”Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и Слънцето не грее ли еднакво на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух?” За хората словото е като Слънцето, което носи топлина;като дъжда, който напоявя Земята; като въздуха, който дава живот. И така, както човеците се нуждаят от слънце, въздух и вода, за да съществуват физически, така те се нуждаят и от буквите, които за тях са духовна храна. Тезата, която Кирил защитава е: всичко видимо е творение на Бога, всички народи еднакво се ползват от Божиите блага, между които са езиците, следователно всеки народ има право да въздава ”слава на Бога...на своя език”. Аргументите на Кирил са още по-убедителни поради умелото цитиране на свещените християнски книги-отначало старозаветните, после новозаветните евангелия и накрая най-авторитетните - речите на апостол Павел. Триезичниците са оборени чрез техните оръжия.
Кирил си служи и с текстове, цитиращи "Светото писание":
„В закона е писано: На чужди езици и с чужди уста ще говоря на този род, но и така ще ме послушат,казва господ.Затова езиците са белег не за тези, които не вярват, а за тези, които вярват.”
„И всеки език да изповядва, че Исус Христос е Господ за слава на Бога Отца, амин.”
Ето тази полемика и апологетика на Константин Кирил философ, която прави на пух и прах триезичната догма, неговият горчив опит във Великоморавия, както и превода на библията Еразъм, дават основание на Мартин Лутер да започне борба по превод на библията от гръцки на немски, с което окончателно разбива триезичната догма. Благодарение на Константин Кирил Философ, на Еразъм и на Мартин Лутер на схоластична с спяща Европа й са необходими цели 640 години душевно и езическо робство, за да отхвърли една грешна догма.
Мога без ни най-малко притеснение тук в тази статия да твърдя, че философското начало на Немското протестанство е поставено от Кирил философ, по-късно подето от Реформацията на Еразъм Ротердамски и философско-идейно-практически реализирани наново и феноменално от самия Мартин Лутер. Ето така можем да огледаме посятото семе на далечното духовно минало на Византия в корените на Протестанството.
Много български археофантасти, които се препитават в съвместителството и на историографи, вероятно според своя беден духовен произход, се напъват да твърдят, че Кирил и Методий са славянски братя. На тези археофантасти и на всички заблудени от тях трябва да им се разясни, че произход е едно, а дело и служба друго. Дори да са били свидетели на подобно славянско рождения на Кирил и Методий, то няма никакво значение, защото до края на живота си Кирил и Методий остават и се държат като византийски дипломати на служба, а както днес е добило гражданственост, са изпълнявали съвестно своите задължения към Византия, като истински дипломати от кариерата.
В този смисъл наистина трябва да си фантаст, за да приписваш на някой свойства, които ги няма. Ето защо ако един българин е на служба във Византия, той не е българин, а византиец, тъй като е изменил на интересите и службата на народа си. Този статус има точно наименование в лицето на епитета ренегат.
Много мили, но неистински и болни са опитите на подобни историографи да рисуват образите на Кирил и Методий, като българи, македонци, славяни, без те хабер да си имат за това, в какви нови краски ги рисуват, особено когато тяхното поведение е без изключение византийско и не би могло да бъде друго според тяхното възпитание, обучение и разбиране.
А когато пък се използва нарицанието "солунските братя", тогава тази двусмислица не изтъква факта, че става въпрос за братята като такива, а че те са братя на нас българите, което отново е опит да се суче и да се върже, че видете ли те ни били братя с тенденцията отново да си търсим роднинството с тях. Ето подобна генеалогия е гнусна работа в историята и гнусните му съчинители на такава, на които не знам как им е сладък хляба дето го ядат.
Нека на всички, които се опитват да мислят по този начин им набия в главите, че Кирил и Методий не могат да бъдат никакви други освен византийци, ромеи. Те не могат да бъдат такива каквито ни се прииска на нас, на нашето хрумване или на нашия кеф. На който господар служиш, такъв си и ти. Е няма как, солунските братя не са наши братя, а византийски братя.
Каквато и да е народността на Кирил и Методий, тя не променя общочовешката значимост на тяхното дело, а и не е нужно, когато няма преки исторически сведения тя да бъде съчинявана и дописвана.
Сега конкретно преминаваме към съществото на постинга.
В България почти не се изтъква факта, че след покръстването, цялата духовна власт е в ръцете и разбирането на гръцкото духовенство. Народът все още не разбира новата религия и нейната обредност. Вакуумът на религиозно осмисляне е значителен. Това е и опит на василевса да държи царя на българите в духовна и културна зависимост. Първите опити на славянско самосъзнание и държавна организация в земите на Великоморавия са подкрепени от Византия., която се опитва да си осигури северен съюзник в борбата си с българите. Тъй като по това време по тези земи живеят остатъчни оногури, разположени на изток от Дунав Византия нямала интереси към тях и затова пожелала да проповядва славянския език. Тези оногури румънците наричат секули, което преведено от латински, значи отцепници (а българите ги наричали маджари, което значи близките съседи; румънците ги нарекли така, защото изповядвали в последствие католизма).
По този начин обвързвала славяните с гръцкото свещенослужение и се борела за влияние с Рим и от друга печелила чрез най-пряк политически клиентелизъм великоморавци за свои политически съюзници. Според плановете на император Михаил III и патриарх Фотий, България била покръстена, но духовно зависима от Византия. Освен, че България останала враждебна страна за Византия и никой все още византиец не можел да се чувства сигурен на нейна земя, ромеите още помнели страшилището Крум и погрома му над Никифор. С други думи въпреки скорошното покръстване и сключения дълбок мир, Византия е далеч от вътрешнополитическите сътресения на България. С мирът Византия печели васал в лицето на Борис. Византия разтрогва съюза на Борис с Людовик Немски и реално осигурява политическата обезпеченост на Панонско-моравската мисия на Кирил и Методий. Двамата братя не минават през територията на България, въпреки догадките за техния български произход - причините са три: 1.Византия пази тяхната мисия в тайна от България. 2.В определен момент за времето от 862-864 г България е враг на Великоморавия и е в съюз с Людовик Немски. 3. В България съществуват антихристиянски настроения след покръстванията от 864 и макар болярския антихристиански бунт да се датира през следващата година 865, няма конкретни исторически извори колко точно са продължили те. Доказателство за последното е, че мисиите са осъществявани по море от Константинопол до Венеция и обратно, тъй като е било нужно и съгласието на Рим. Ето тези са причините поради които освен, че няма изворови сведения за присъствието на Кирил и Методий в България, това посещение на практика не е осъществило, поради особена специфика на тези мисии и сложната дипломатическа обстановка. Неколкократните византийски хитрости към Рим с носенето на мощите на Клемент I от Крим, през Херсон в Рим и честите визити на Константин и Методий до Контантинопол, само показват колко сложна е била тяхната мисия и разкриват необходимостта от непрекъснато даване на указания в сложната политическа обстановка. В началото хитростите на ромеите успяват и Рим допуска до богослужение двамата дипломати. Методий дори е назначен официално от папата. Впоследствие папата далновидно преценя, че новата книжнина прокарва ромейските интереси и ортодоксията в богослужението, в резултат на което на Методий е забранено да служи в катедралата му, а само вън от нея. Обезпокоен Методий отново пътува до Константинопол за допълнителни указания. В тази игра на нерви Панонско-Моравската мисия напълно търпи провал.
Но делото на Кирил и Методий дефакто успява след цели 640 години от смъртта на Методий, която дата се счита за края на Панонско-Моравските мисии. В качеството си на неуспорим теолог Лутер се запознава с оборената от Константин Кирил философ триезична догма, че богослужение може да се извършва само на трите свещенни езика - латински, еврейски и гръцки.
Апологетиката на Кирил и до ден днешен пленява с изключителната си сила и гласи:”Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и Слънцето не грее ли еднакво на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух?” За хората словото е като Слънцето, което носи топлина;като дъжда, който напоявя Земята; като въздуха, който дава живот. И така, както човеците се нуждаят от слънце, въздух и вода, за да съществуват физически, така те се нуждаят и от буквите, които за тях са духовна храна. Тезата, която Кирил защитава е: всичко видимо е творение на Бога, всички народи еднакво се ползват от Божиите блага, между които са езиците, следователно всеки народ има право да въздава ”слава на Бога...на своя език”. Аргументите на Кирил са още по-убедителни поради умелото цитиране на свещените християнски книги-отначало старозаветните, после новозаветните евангелия и накрая най-авторитетните - речите на апостол Павел. Триезичниците са оборени чрез техните оръжия.
Кирил си служи и с текстове, цитиращи "Светото писание":
„В закона е писано: На чужди езици и с чужди уста ще говоря на този род, но и така ще ме послушат,казва господ.Затова езиците са белег не за тези, които не вярват, а за тези, които вярват.”
„И всеки език да изповядва, че Исус Христос е Господ за слава на Бога Отца, амин.”
Ето тази полемика и апологетика на Константин Кирил философ, която прави на пух и прах триезичната догма, неговият горчив опит във Великоморавия, както и превода на библията Еразъм, дават основание на Мартин Лутер да започне борба по превод на библията от гръцки на немски, с което окончателно разбива триезичната догма. Благодарение на Константин Кирил Философ, на Еразъм и на Мартин Лутер на схоластична с спяща Европа й са необходими цели 640 години душевно и езическо робство, за да отхвърли една грешна догма.
Мога без ни най-малко притеснение тук в тази статия да твърдя, че философското начало на Немското протестанство е поставено от Кирил философ, по-късно подето от Реформацията на Еразъм Ротердамски и философско-идейно-практически реализирани наново и феноменално от самия Мартин Лутер. Ето така можем да огледаме посятото семе на далечното духовно минало на Византия в корените на Протестанството.
Произход на името на град Търново и други близки градове
В България има много селища, които имат общ с корен с град Търново и това е важно за разясняване. Коренът на името на град Търново е ясен. Той произлиза от ираноезичната дума за крепост или кула тур, туран, който в последствие е взета от римляните и латинизирана. По този начин и българите има две разнокоренови думи за крепост - една е Барну, от който произлизат корените на градовете Варна и Каварна; очевидно в прабългарския език представката "ка" е със значимостта на съвместие и съдружие, по същия начин както са налице думите хан и кавхан. Другата дума за крепост е търн или още турн. За оригинален корен на думата обаче се смята приръствието на гласната "ъ", която през вековете лесно се е променяла във всички останали варианти и затова произношението на града-столица е разнообразно - Тарнов, Тернов, Турнов, Търнов.
Българският град Трън, въпрек че прилича забележително на думата трън, всъщност е изменено във времето произношение - Таран ---> Тран-----> Трън. Този град всъщност е основна крепост на болярина Кракра Пернишки. Река Ерма също носи прабългарски корен на името на рода Ерми, от който е хан Гостун. Тази топонимия разкрива трайното присъствие на прабългари в региона. Възможно е част от Куберовите българи от струмишката област по времето от Аспарух до Пресиян да се предвижили в посока на север по поречието на река Струма. Друго село в Смолянска област се назовава Търън, заради близката си позиция до Момчиловата крепост на отстояние около 4 км.
Град Малко Търново също град, за който е валиден споменатия етимологичен произход.
Във силно военнизираното ежедневие на прабългарина, богатото присъствие на топоними с корен за думата крепост не би трябвало никак да ни учудва.
Със идентични корени на името, което удивително много прилича с името на град Търново са двата румънски града Турну Магуреле, разположен срещу град Никопол и Турну Северин, разположен срещу Кладова.
Името на град Турну Мъгуреле в превод означава планинска кула. Кулата е била част от укрепително съоръжение, построено от Юстиниан I през 6 век. Създаден на средновековното пристанище Турну. Турну е същия корен, както и при град Търново, но вероятно турну е съхранено по този начин в резултат на влашкото звукоизвличане и най много прилича на произношението Турнов на град Търново в миналото.
Българският град Трън, въпрек че прилича забележително на думата трън, всъщност е изменено във времето произношение - Таран ---> Тран-----> Трън. Този град всъщност е основна крепост на болярина Кракра Пернишки. Река Ерма също носи прабългарски корен на името на рода Ерми, от който е хан Гостун. Тази топонимия разкрива трайното присъствие на прабългари в региона. Възможно е част от Куберовите българи от струмишката област по времето от Аспарух до Пресиян да се предвижили в посока на север по поречието на река Струма. Друго село в Смолянска област се назовава Търън, заради близката си позиция до Момчиловата крепост на отстояние около 4 км.
Град Малко Търново също град, за който е валиден споменатия етимологичен произход.
Във силно военнизираното ежедневие на прабългарина, богатото присъствие на топоними с корен за думата крепост не би трябвало никак да ни учудва.
Със идентични корени на името, което удивително много прилича с името на град Търново са двата румънски града Турну Магуреле, разположен срещу град Никопол и Турну Северин, разположен срещу Кладова.
Името на град Турну Мъгуреле в превод означава планинска кула. Кулата е била част от укрепително съоръжение, построено от Юстиниан I през 6 век. Създаден на средновековното пристанище Турну. Турну е същия корен, както и при град Търново, но вероятно турну е съхранено по този начин в резултат на влашкото звукоизвличане и най много прилича на произношението Турнов на град Търново в миналото.
Абонамент за:
Публикации (Atom)