Аметисти

Аметистите валяха от небето
сред нашта първа нощ,
когато ти желаеше ме силно
а аз изтръпвах непрестанно
от твойте пръсти и от свежия вятър
подухващ нежно в твоите коси,
възбуждаше ни истината,
че бяхме непознати,
но с близки и човешки нужди,
с надежди безумни
и желания неизбежни.
Само тази нощ валяха аметисти,
аз дори не виждах дъждовия им пад,
усещах само блясък в твоите очи,
ти също бе тъй заслепена
и виждаше съвсем неясно
мен - невзрачно бледен от възбуда.
Ний знаехме и двама с теб,
че няма да пестим ний думи силни,
заложници на силната хипноза,
макар и не тогава щяхме да знаем,
че за да сме под този дъжд отново,
ще трябва ний да бъдем разделени
и вещо ний да предадем
това което ценно е за нас
в ръце рутинни и студени,
и вече непознати,
но дъжд подобен,
вече не видяхме.
Предадохме се там,
неясно как и за какво,
но нашия дъжд не се повтори,
всичко си отиде, там където,
повече не ще го има вече.
Ний бяхме там
и луната даже дебнеше копнежа,
но после се разминахме
и само тази нощ валяха аметисти.