Акнеичната дисморфофобия - акне и психични девиации

Това заболяване е самостоятелен фактор за възникване на съвсем не рядкото дисморфофобично разстройство на личността, при което пациента не харесва и не одобрява себе си, има ниско мнение за собствената си значимост, склонен е на случайни, рискови и необмислени постъпки. Разстройството в поведението не са свързани толкова с външни девиации и наклонности към антисоциално поведение, колкото към засилена интровертна тенденция и комплекс от нагласи, навреждащи основно на самия индивид и неговото обкръжение. Налице е слаба воля, съглашателственост, лесно приемане и пълно съгласяване с чуждотото мнение, лесна ранимост и прекомерна чувствителност. Акнеичните пациенти развиват антисоциални черти на поведение като своеобразна защитна реакция към много лесното предизвикване на негативни реакции спрямо акнето от техни връстници и ежедневна среда. Самоизолирането е начин за намиране на комфорт и псевдоадаптация. Първият етап от справяне с болестта е и най-достъпния и икономичен за страдащия - той прави опит директно да се отърве от гнойните пъпки като често се обезобразява, влошава картината на протичане на кожното заболяване и опита за разрешение на външно-вътрешните интеракции се оказва не изход в най-икономичния му план, а клопка за задълбочаване на заболяването. В над 90 процента от случаите е налице конкордантност на акнето с трайни дистимни изживявания, като само в 5 % от случаите се наблюдава обратна реакция на цинична устойчивост на самооценката и оценката спрямо другите. Дистимията, както и откровената циничност е втори икономичен начин за психично справяне и преработване на проблема с акнеичното заболяване. Дистимията и циничността се свързват с осъзнаването на проблема и с невъзможността този проблем да бъде скрит, а вместо това да бъде изложен на показ и директно възприеман като най-характерен индивидуален и дори "видов" белег. Болните се приучават да не употребяват директни квалификации, да не изказват директни мнения, постепенно се подлагат на автотренинг да изказват своите мисли и мнения тактично, с нужната сдържаност и дипломатичност, със задължителна реч или репертоар, в който "нищо не се казва", което е реализиране на тяхното собствено очакване и желание да не бъдат наранявани с квалификации или обидно, пренебрежително отношение. Трети неефективен начин за приспособяване към заболяването е грешната нагласа за нечистоплътност като основна причина за появата, резистентността и присъствието на акнето, като най-тежкото отклонение, което може да настъпи в тази посока е мизофобията - страх от мръсните ръце, вманиачена лична хигиена с непрекъснато къпане и миене на лицето. Индивидите с по-мазна кожа развиват вманиаченост към непрекъснато поддържане на кожата суха и обезмаслена, ползвайки за тази цел съответните фармакологични и аптечни средства. Основна закономерност при акнеичните пациенти с дистимни изживявания, е че те никога не могат да приемат заболяване като част от своята личностна и телесна конституция - мисленето и поведението отхвърлят неговото реално присъствие, тъй като признаването на проблема и конфронтационните мисли пораждат силни неудоволствени изживявания. Съпротивата е непрекъсната но прякото конфронтиране и директния сблъсък с реалността поражда силен душевен дискомфорт. Това е причината въпросните пациенти да бягат от действителността, така както се опитват да избягат от самото акне и неговия преследващ призрак - в това отношение няма друг контингент от болни, който така старателно и изпълнително да не предприема и изпълнява всеки един здравен или лечебен съвет или процедура, с която той вещо се увещава, че ще унищожи акнето си. Интересен феномен е, че болните са склонни да се следват до най-малки детайли всички външни процедури по отношние на третиране на кожата, но в никакъв случай не склонни да спазват какъвто й да е хранителен режим или рестрикция. Това е така, защото пациентите не са убедени в огромна част от случаите и не виждат логично обяснение, че външните проблеми на лицето имат нещо общо с вътрешните процеси и още по-малко с храносмилането. Това е именно защото при тези пациенти съществува болезнената нагласа да разделят външно от вътрешно като две разединени и невзаимосвързани неща. Тази болестна нагласа се модулира именно от мисловните обременености, придружаващи акнеичната морбидност. Пациентите са свръхфиксирани върху техния външен вид, върху изражението си, което почти винаги е сериозно, изразява страдание и душевна мъка, сконфузеност, неудобство, социална фобийност, неохота към социални контакти - това се дължи на дълбоката увереност, че те са нелицеприятни, грозни, отблъскващи и дори недобри хора за общуване. Неприемливите психологически реакции тържествуват и заемат доминиращо положение по отношение на всички изяви и сфери на дейност на индивида.
След като пациента сам се увери, че не може да реши, изкорени или заобиколи проблема в гнойните пъпки на лицето, на него не му остава никакъв друг ход освен другата икономична стратегия - бягството. Много интересен факт е, че дори пациента да страда от акне в другите части на тялото, най-често търба и гърдите, той изпитва същите ревелентни емоции и проявява същите девиации на поведение, каквито са характерни за пациенти с лицева локализация на акнето. Бяството е втори етап от стратегиите за справяне с болестта и проблема. Неговата оценка е различна в зависимост от конкретното съдържание, което индивида вкарва в него. По-честият начин на интерпретиране на бягството е социалното изолиране и фобия, което е неопоримо логично от факта, че те проблема на те зи пациенти не може да бъде скрит - той е директен, лицев, първосигнален и изцяло нарушава както вербалните, така и невербалните начини за комуникация в обществото при тези индивиди. По-рядко срещана е стратегията, при която бягството се явява форма на отричане на заболяването. Това е възможно, когато пациента вижда трайна, солидна и безусловна подкрепа от страна на своето най-близко обкръжение.