Translate

Pinterest

Общо показвания

Google+ Badge

вторник, 9 юни 2009 г.

Размислите на Димитър Георгиев - Даков, Люк Лукас, Аполло в триединство

Размислите на Димитър Георгиев - Даков

Всички сме устроени така, за да съществуваме. Суетата е тази, която не признава много от нашите органи. Ние сме така отдалечени от себе си, че съществуваме без да знаем как го правим, оставени на инерцията, оттам идва и по-голямата загадка как да живеем.

Колко много и малко неща може да извърши човек, много и малко, много за себе си, малко за другите, много за часовете и малко за дните. Което значи, че човек е създаден да помага на себе си и е създаден за съвсем малко неща, които зависят от него.

Какво голямо противоречие има между любовта и красотата. Любовта не значи красота; красотата не значи любов. Да харесаш не означава да се влюбиш, означава да се захласнеш като скован от студа гущер. И все пак те могат да се съчетават макар и по особен начин, когато успееш да видиш красотата вътре в любовта. Защото красотата притежава, а любовта раздава.

Хората притежаващи красота се влюбват във самите себе си. Този стремеж произхожда от желанието да притежават себе си или поне някой по-красив от тях, но дори и те не успяват да се притежават. Човек при цялата си воля не би могъл да принадлежи изцяло на себе си. Странното е, че човек не си принадлежи.

Аз не се стремя да опознавам хората в техните отделни индивидуалности, това не е ползотворен процес. Човешкият живот на изследователя е твърде кратък за тази дейност. Хората не отговарят и постъпват искрено, те крият мислите си и не разкриват същността си. Това прави трудно анализа на личността, особено ако тя не предприема много дейности, в чийто залог косвено да се залага търсената същност.

В сцената на която човек застава с лице пред своя последен миг (мигове) никой друг не би могъл да бъде свидетел и съпричастен в този миг. Няма камера на света, която да заснеме този съкровен миг, нещо което душата може и има право да изпита единствено сама. Нищо на света не може да опише тази драма. Затова много неща се живеят.

Сега разбирам, че нито околните са тези, нито съдбата е тази, от които да зависи нашия живот. Те винаги са извън нашия контрол. Как ще постъпим ние - от това зависи нашия живот, нашия избор и нашите резултати. Ако човек сега съумее да запази равновесие дори и малко да се отклони винаги може да хване посоката, стига да достигне баланса.

Наистина човек може да опознае света от гледна точка на доброто и злото, на бог и на неговия противник сатаната. Първият избор носи смирение и разбиране, втория - себелюбие, изкушение, бунт, лъжовност, и духовна смърт. Първият носи вяра и бъдещ живот, вторият безверие, безпътица и измамност.

Всеки един малък самотен остров сред безбрежния земен океан може да бъде разбран и като един нов свят, имащ неповторима атмосфера, като една малка независима държава, като един жадуван пристан за пътешествениците от цял свят и може би като една отделна вселена.

Очите на човек са като слънца, в тях може да се огледаш дали е ден или пък нощ. Тебиха могли да изкажат всяка една истина. Защото Господ е направали така, че да имаме две слънца, които са достатъчни да променят вселената в нас. Нашите очи ни карат да живеем в пълната реалност. Те ни казват какви сме. Те са нашите бездни, търсещи хармония и остават докрая си безпределно жадни, за да я видят. Всеки ден и нощ те изгряват и залязват без да знаят, че хармонията е зад тях. От тях изтича милост и безпощада, грее светлината на рая или ада. Нашите очи са нашата съдба. Нашето слънце е бездната на нашата земя.
*
Лъжата е единственото спасение за човека, когато истината не намира място в самия него. Тя е дълбоката човешка същност, щом като повечето пъти се чувстваме чужденци в своята реална истинност. Лъжата е най-практичната възможност да отхвърлиш действителността и така лесно се промъква от фантазията към прагатичната реалност, че в повече случаи сме изумени как майсторски лъжем.*
Танцът е най-висшата форма на движение.*
Светът рухва по своята тежест, всяка ценност се стопява безследно в безценното. Ето какъв е смисъла.*
Обръщение към болна: Несериозна си, не държиш на думата си и това ще ти попречи да се излекуваш окончателно. Болестта преследва слабите, поддатливите и бяга от силните, защото от тях няма какво да вземе, а не може и да ги настигне. *
Съдбата не е друго освен всички онези житейски пътища, често преплитащи се, предоставени от обстоятелствата като вероятни за извървяване.