Престъпната любов

Димитър Георгиев - Даков

Той даваше всичко от себе си. Тя вземаше всичко неугледно, нагло и без скрупули - от трохите до големите залъци. Той й се радваше и усмихваше по един истински и щастлив начин, както само влюбения и отдаващ себе си човек може. Тя го гледаше студено и презрително, друг път незаинтересовано, трети път отегчено и незадоволено, сякаш добрите алтернативи на живота бяха за нея опропастени карти и късмети. Все едно две разноцветни и физически нееднородни планети сияеха в техния живот - едната червена и топла, другата хладна и синя. Единият имаше топлина да я дарява без свършек и опасност да се изчерпи, другият вземаше с пълни шепи без възможността да се засити. Нещо в природата им ги правеше тотално различни без възможност да получат обща сплав.
Но каква беше природата на тяхната любов. Благодеяние от двамата или благоразположение на взаимната изгода. Нито едно от двете. Просто природната им несъвместимост правеше органически поносим техния общ живот и съюз.Нецелесъобразността на съчетанието им бе парадокс на недопустимата хармония, в която двама слепи или полуслепи, се опитват да живеят като зрящи, но добре преструващи се артисти. Къде единият по-лош артист, къде другия по-талантлив.
Какво може да се говори за една парадоксална любов на неусетното нехармонично присъствие на двама заблудени.
Остава да разкажа за най-голямото престъпление, осъзнато и дирижирано само от единия. Какъв бе техния секс. Той бе една престъпна пародия. Сексуалният акт представляваше събрание между слон и мравка. Всичко бе стандартно. Всичко бе нормално и тривиално, до болка. Той имаше чувства и се стараеше да ги засвидетелства. Напъваше моторите, за да запали тлъстата й мелница и да смели житото й. Тя бе артист от народния театър. Играеше роли след роли, което го заблуждаваше за истината на нещата, защото от нейната уста можеше да чуе всичко без реалните подбуди и истинските действия. Когато той запъхтян копаеше чукарестото й лозе, тя не изпитваше наслада, защото както почвата й бе суха, така и природата й бе хладна. И вместо да свали грозните карти на нейното изродени съществуване, тя се забавляваше като правеше още един живот напълно сляп, заблуден и уродлив по същия начин, както и нейния собствен. Затова когато той напъваше да изкара вода от пресъхналите кладенци тя викаше като подивяла вакханка, но отвътре не чувстваше нищо, абсолютно нищо освен едно просто и досадно триене, което водеше до сърбеж, но не и до истинска наслада и възбуда. Истинска трагикомедия.
А той си мислеше, че й дава всичко, от което има нужда. Да, ама не. Двойното отрицание присъстваше като скачени съдове в техните измамни и неистински животи. Симулациите на любов бяха десерт и за двамата - единия лъжейки, а другия закусвайки с лъжи.


Ти сама избра да страдаш
и греховете да изкупваш,
не искаше да ме изчакаш,
а избора си да изстрадаш.