Тайните на Александър Велики и неговата столица

Димитър Георгиев - Даков

Гръцкият език тотално е ощетил историята и е видоизменил хиляди автентични названия на предишните поселения и народи, заради нищетата на своя език.
Това се случва с най-известната млада столица в античността - македонския град Пела. Заради налагането на гръцкия като златен стандарт за исторически академизъм, както в древен Рим, така и по-късно в средновековния евроопейски Запад, е осакатено истинското назнание на града, което е Бела, а не Пела, както е известно в цял свят. А думата Бела е с тракийски произход и значи красива, бяла и е имала значението на красива, бяла столица.
Ето как един език осакатява цялата човешка история след себе си заради своите лингвистични дефицити.
Да не говорим когато думата белла влиза по същия начин в името Орфей като етимологичния генезис на думата включва последователно гърцизиране и латинизиране на тракийското местно наименование на Орфей, което е съвпадало с името на областта, в която е роден и живял първоначално. Името произлиза от Орбелия, което на гръцки първоначално е звучало като Орбелос, тъй като гръцките имена и чужди еквиваленти както и до ден днешен получават окончанието -ос. Тъй като гърците не могат да произнасят б, името е придобило звученето на Орпелос. Това е главната гръцка модификация на думата. Ламбдизацията оформя варианта Орпеос, който е много близък до звученето на на Орфеос. Латинизацията на наименованието не налага съществени промени, освен замяната на "о" с "у", а също така има огромно значение за запазване на името Орбелия с звученето б, тъй като в противен случай фонетичния състав би изчезнал безследно. Феноменално е как имената в древността са били както визитни картички, така и неизтриваеми кодове на биографии и история в тях самите. Така че латинският етимологичен анализ е Орбелия --> Орбелус--> Орпеос от гръцки ----> Орпеус (латинизация). Съхранението на името на географската област Орбелия е могло да стане само благодарение на местното население, от което римляните взаимстват за целите на пълната коректност старото име, следвайки строго местните традиции. така думата Орбелия и гърцизираното вече Орпеос започват да съществуват паралелно. Ако разчитахме на гърците, името на Орфей нямаше да може да се идентифицира с местното име Орбелия, с което се наричала снежната или още бялата планина, представеена от най-високите части на Рила, Пирин и Родопите. Подобна гледка се открива само от Банско, Разлог и Неврокопско - днешен Гоце Делчев, който гърците смятат за техен и наричат с името Невроокоп. Това е най-вероятната географска локализация, както на Орбелия, така и на родното място на Орфей. Само и единствено старателните археологични проучвания по нашите древни земи могат да осветлят този факт.


Както можете да забележите върху случаойно избраното изображение на единственият и най-голям владетел на Азия, на нагръдника на Александър стои мъжки образ, който представя любимия и стоящ до сърцето му герой Ахил. Очевидно не е възможно човек с нормално и стандартно мислене да желае да завладее целия свят и да направи мечтата си реалност. Това разбира се оправдава поведението на Александър, че за да бъде истински герой, така както му повеляват традициите, възпитанието на майка му Олимпия и личните му пориви, той не би могъл да следва друго мислене, освен обсесивното.
Като всички велики личности и Александър не е бил свободен от обсебвания, комплекси и фикс идеи. Най-голямата страст на героя и един от най-великите завоеватели на всички времена е била да имитира в пълна цялост и подробности живота на Ахил. Въз основа на тази негова страст и имитации Александър е оправдавал своето разюздано и често пъти крайно и импулсивно поведение. Едно от основните доказателство за това е, че Александър на практика е влюбен в Илиада още от своето детство, която пресъздава многократно при всяко свое завоевание и при падането на безбройните градове, попаднали под негова власт. Второ основно доказателство е, че Александър получава от най-ерудирания учител на всички времена - Аристотел, копие на поемата Илиада и нож, който той пази до края на живота си, скрит под възглавницата си.
Това само говори и свидетелства за факта, че както ученика, така и неговите учители, са изградили в своите ценностни системи предпазливостта, мнителността и пълното недоверие към околния свят. За това основен принос има изцяло обсебващата майка Олимпия. Ако можем да наречем най-известния завоевател чудовище, това няма да се дължи нан него самия, а на наслагванията и отвращаващия възпитателен пример на майка му Олимпия.
Манията му да пресъздава Илиада се случва при всяко едно завоевание на град крепост. Толкова голямата любов към великата историческа поема не е съществувала при никой друг и не се повтаря по никакъв грандиозен начин, както само и единствено при Александър. Така изтъкнатата любов на Ахил към Патрокъл, била повторена в пълна степен между Александър и Хефестион - неговия любовник. Следващо доказателство за манията на Александър към Ахил и Илиада се състои в конкретни исторически сцени, в които наистина ясно личи маниакалността на Александър. При обсадата на Газа Александър избил всички мъже в града. Александър бил милостив само ако врагът сложи оръжие, иначе обезумявал. Газа имала управник, който отказал да се предаде. Александър накарал да го завържат и да го влачат около града, докато издъхне. Сцената е позната от страниците на омировата Илиада. Ахил влачил личния си враг, Хектор, около стените на Троя. В онази версия обаче, Хектор бил вече мъртъв.
Посещението на реалния гроб на Ахил в древността от Александър е поредното доказателство за обичта му към героя и неговото преклонение към него. А последвалите събития на коронацията му в Египет за фараон и владетел на света с атрибуцията на пълна човешка божественост е просто чисто доказателство за негова обсесия, фанатичност и мания за героизъм.
За жалост тук става въпрос за два маниака.
Обяснението е тривиално, но може би трябва да го пресъздам литературно. Разбирането на древните за величието и героизма не се съизмерват с нашите съвременни разбирания. Въпреки, че в постинга ясно става въпрос за маниакалната параноичност и на Ахил, и на Александър, тази психиатрична уклончивост на образите не безпокои древния читател и съвременник. За древните именно дори лудите са най-големите герои. Колкото е по маниакален образа, толкова е по-близък до величието.
Така че за древните не са важни личните пороци, а дали героя е умрял в даден героичен подвиг и е жертвал умишлено живота си за дадена кауза- това е било постаавяно като висша цел. Старостта и смъртта са били презирани. Затова именно Омир огорчен от своята старост пише с опит и вещина съчинението си Илиада.